Тим Грин - Страшният съд

— Знаеш ли какво си спомням?

— Какво?

— Шибаните им изражения. На двамата. Сякаш да му се даде дела на Майло бе очевидно. Сякаш беше напълно справедливо.

Чух Бен да въздъхва и когато се обърнах да го погледна, той се правеше, че се вглежда към дърветата, над които бе изчезнал патокът. И той ме ядоса, защото вместо да скръцне със зъби или да издиша тежко през носа, върху лицето му бе изписана многозначителна усмивчица. Искаше ми се да го цапардосам през устата, ала Джеймс се обърна към мен:

— Току-що сключихме сделка, от която джобовете на всички ще се напълнят, а ти не изглеждаш доволен.

Обърнах се и видях, че се бе вторачил в мен. Точно тогава трябваше да кажа нещо. Джесика би го разкъсала на парчета. Но в такава трудна ситуация, въпреки всичките години, през които тя ме обучаваше, въпреки че си скъсвах задника да стана онзи голям и як футболист, аз заприличвах на нещо, от което много се боях. Заприличвах на баща си.

— Не — рекох. — Доволен съм.

— Добре — рече Джеймс и погледна часовника си. — Имам телефонен разговор в четири.

Излязохме от чакалото и се качихме в лодката. Ръсел ни върна обратно, от устните му висеше незапалена цигара, а с яките си ръце държеше и кучето, и управляваше лодката. Когато отпътувахме със събърбъна на Бъки, го видях да свива ръце на „чашка“ и да се навежда над пламъчето. Докато Бъки ни возеше към хижата, Джеймс ни попита за графика на строежа. Седяхме на задната седалка — Бен беше в сандвич между мен и Скот.

— Трябва да бъда откровен, Джеймс — рекох. — Малко се безпокоя за онези момчета от профсъюза. Мислех си дали да не наемем охранители. За площадката. А и за нас — също.

— Празни приказки — рече Джеймс и размаха ръка във въздуха. Наведе се през Бъки и посочи през прозорчето му мъртвите дървета, които стърчаха от водата. — Те са като пчели, тези момчета от профсъюза. Ако не ги закачаш, и те няма да те закачат. Случилото се с Майло се дължи на това, че ги е разбутал. Харесват ми тези чакала в дърветата, Бък. Нека направим още няколко.

— Но някой ни изхвърли от пътя — рече Бен.

Джеймс се извърна, погледна го и се усмихна.

— Кой, някоя стара дама? Някое смахнато хлапе?

— Смятаме, че го направиха хора на Джони Г. — отвърна Бен.

Скот се наведе напред и погледна Бен, присвивайки очи.

— Заловили ли са ги? — попита.

Бен поклати отрицателно глава.

— Откъде знаеш, че са били хора на Джони Г.? — попита Джеймс.

— Беше черен събърбън — отговори Бен. — Нападнаха ни в разгара на бурята.

Джеймс кимна, но насочи вниманието си към криволичещия път пред нас и каза:

— Ако реагирах всеки път, когато някой от онези ме погледне накриво, още щях да копая само основи.

— Може би още няколко души охрана на площадката — вметнах аз.

— Обадете се на полицията — рече Джеймс. — Те знаят какво да правят. Аз направих прецедент с тези хора много отдавна. Не сключваме сделки с тях и не се поддаваме на сплашването.

— ФБР са следили Джони Г. — рече Бен.

— Хубаво — каза Джеймс. — Нека се включат.

— Вече са включени — продължи Бен. — Искат нашата помощ.

Бъки спря събърбъна пред хижата.

— Добре — рече Джеймс, докато слизаше. — Направете го. Ще се видим на вечеря, момчета.

Скот също скочи от колата, а след него — и Бъки. Тримата потънаха в хижата.

— Искаш ли да хвърлим по една въдица, докато мръкне? — рекох. Този път бе мой ред да се усмихвам.

— Боже мой! — каза Бен, вгледан във вратата, през която влязоха; клатеше глава.

— Този човек току-що измъкна двайсет милиона долара изпод носа ни, смяташ ли, че ще наеме бодигардове? — попитах.

Взехме някаква екипировка, една лодка и се запътихме към водата. Минахме покрай моста, завихме и там имаше едно заливче, в което от неподвижната вода се надигаха мъртви дървета, с избелели и изпочупени стволове и клони. Костурът обичаше да се крие тук и скоро след като угасих мотора, заложих стръвта и заметнах въдицата си.

Бен се изправи и съоръжи своята. Завъртя се и заметна силно над неподвижната вода към друга група потопени дървета.

Едно синьо рибарче изпърха покрай нас, а изквакването на жаба само направи тишината още по-дълбока. Изжужа скакалец, лек ветрец накъдри повърхността на езерото. Бен заобира кордата си без да се бави, докато най-накрая въдицата и блесната не се удариха о борда на лодката.

— Трябва да засечеш няколко пъти — рекох и му показах как да го направи с няколко завъртания на китката си. — И после да оставиш кордата неподвижна. Все едно, че рибката е ранена. Точно тогава ще клъвне.