Тим Грин - Страшният съд

— Не виждам още да си уловил нещо — рече той, сбра русите си вежди и замахна отново.

Този път, когато завъртя ръка, контрата на спининга му изщрака силно. Видях силна светлина и усетих остра мълния да преминава между устната и мозъка ми. Лицето на Бен пребледня силно, устата му оформи едно голямо „О“ и той посегна рязко към мен. Почувствах как студеният метал на втората тройна кука потропва о пластмасовата блесна, докато се блъскаха в брадичката ми.

— Мили Боже, Тейн, извинявай. Мили Боже!

Пуснах пръта си и опипах куката, която се бе забила в долната ми устна.

— Клещи — рекох. — В кутията с инструментите.

Кръвта потече по брадата ми. Бен ровеше с треперещи ръце в кутията. Повечето клещи имат в основата си резачи. Нужно е само да се среже въдицата и куката ще излезе обратно, без да разкъсва плътта.

— Няма — рече високо той. — Намерих само това.

Държеше в ръка ловен нож в кожена кания. Поклатих глава и протегнах ръка.

— Мили Боже! — рече Бен.

Отворих ножа и го подадох обратно на Бен, след това обърнах с палец устната си.

— Разрежи я — рекох.

— Не мога.

— След две минути това ще ме боли сто пъти повече, отколкото сега. Разрежи шибаната ми устна и по-бързо.

Всичкото това го изрекох дълбоко от гърлото си, без да използвам устните, но Бен схвана идеята и без друго. Посегна с острието на ножа към устата ми. Улових китката му, за да не трепери ръката. Челото му блестеше, плувнало в пот. Усетих острието по тънката си устна. Като сряза, видях звезди посред бял ден и дъхът ми спря. Пуснах китката му. Блесната изтрака върху пода на лодката, а аз изревах от болка и зарових лице в дланите си.

— Господи, толкова съжалявам.

— Мамка му! — изкрещях и се отпуснах тежко на банката. Ревът ми отекна от склона на ниския хълм и се върна към нас над водата. — Майната ти и на теб, Бен, майната им и на тях!

Избърсах с ръкав очите си, кръвта ми продължаваше да капе на дъното на лодката. Грабнах кутията с инструментите, измъкнах няколко марли от малкия пакет за първа помощ и ги притиснах към устната си.

Гадно, нали?

Е, това не бе нищо.

Като се върнахме в хижата, отидох право в бара и сложих лед в хартиена салфетка за устната си. Ударих два бързи скоча, а една от сервитьорките дойде и ми каза, че Джесика била пристигнала. Прегледах списъка със стаите и се качих горе. Стаите имаха имена от сорта на „Железницата“, „Ловът“, „Ирокезите“. Така и бяха обзаведени. Бяхме в стаята „Риболов“, пътната чанта на Джесика, марка „Луи Вюитон“ бе върху леглото, но тя не се виждаше никъде. Слязох долу и Стивън, главният готвач, ми каза, че я видял да минава покрай кухнята, облечена в бански костюм и с халат, затова решил, че се е запътила към банята.

Спуснах се тичешком по витите стъпала към долния етаж. Една от манастирските врати, водещи към банята бе открехната и парата се издигаше към дебелите дървени греди на тавана. Усещах мириса на химикали на фона на мускусната миризма на дърво, кожа и козина от окачените по стените глави на лосове. Устната ми пулсираше от болка. Когато отворих вратата, чух смеха на Джесика да се издига над бълбукането на горещия басейн, но не видях нищо заради горещия облак влажна пара. Светеха няколко стенни абажура, както и няколко лампи под ромолящата вода, но инак бе почти толкова тъмно, колкото в бърлогата на див звяр.

Когато пристъпих към ръба на облицования с обли камъчета басейн, я видях да седи в далечния ъгъл. Да, беше облечена с хавлия и само краката й бяха във водата. Но в другия край на басейна, разпрострял космати ръце настрани, с чаша бира в ръка, отметнал глава, Скот се смееше заедно с нея толкова широко, че можех да видя пломбите му.

И ще ви кажа истината. Тогава, в онзи момент, това не бе просто една мимолетна сцена. Все едно имах в корема си парче бетон и всичко пред очите ми бе в червено.

— Какво толкова смешно има? — попитах.

— О, Тейни — рече тя, стана и прибра краищата на халата си към тялото. — Здравей, скъпи.

Скот затвори уста, но усмивката си остана върху лицето му.

Джесика дойде до мен и докосна ключицата ми.

— Смеехме се на това как Скот те завел при онази черна перла във Върмонт.

Докоснах устната си и тя се взря.

— О, какво е станало? — попита.

Отдръпнах се от нея. Скот сви рамене и поклати глава.

— Бен закачи въдицата си в устната ми — изръмжах. — Готов съм да го убия.

Скот отново се засмя. Този път по-късо, сетне надвиха ромолящата вода: