Тим Грин - Страшният съд

— Толкова ли? — рече Джеймс и гъстите му вежди изчезнаха под козирката на камуфлажната му шапка. — Няма ли повече в обора?

— Разбира се, че има.

— Добре тогава. Пусни още малко.

Седнахме на дървената пейка в дъното на тясното ни чакало. Водата пред нас бе тъмна като нефт и там, където нямаше тръстикови островчета, лъщеше на слънцето. Погледнах към едно от мюретата, което се въртеше в малки кръгове от ветреца и видях, че светлосивият му гръб бе опръскан с кръв.

— Майло го биваше в лова на патици — каза Джеймс, загледан над водата.

Сякаш ме прониза ток и дишането ми се ускори. С периферното си зрение видях, че очилата на Бен се завъртат към мен, за да се спрат върху Джеймс.

— Винаги скачаше пръв и започваше да стреля, преди другите да успеят да гръмнат — каза Джеймс. — Спомняте ли си? Може ли да се има доверие на такъв човек? Много го биваше обаче с градската управа, а и с Агенцията за защита на околната среда. Той подготви онази строителна площадка, но очевидно се забърка твърде надълбоко.

Зад нас се чуваше шумът на пикапа на Бъки по трасето на някогашната линия за вагонетки — връщаше се от обора на патиците.

— Както и да е — рече Джеймс, — ще запазя важното съобщение за довечера. Искам да присъстват и семействата, защото то засяга всички.

— И тримата ще бъдете доволни — продължи той и сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите.

— Поне би трябвало да сте доволни. Но исках първо да разчистя тая работа с Майло от пътя ни. Всички направихте необходимото да спомогнете за проекта, но това ви е работата. А и честно казано, един от вас изигра по-важна роля от останалите, за да стартира финансирането…

В далечината се чу граченето на патиците. Джеймс взе пушката си, изправи се, останалите го последвахме. Ако получех дела на Майло в тази сделка, това щеше да реши всичките ми финансови проблеми. Да изплатя ипотеката на къщата. Кредитните ми карти. Да се сдобия с реални пари, които щяха само да се множат и множат. Щях да мога да харча, без да се замислям и без да мисля колко харчи Джесика. Тя щеше да получи възможност да построи къщата си. Можеше да започне още на следващия ден. Дори половината от дела на Майло щеше да ме върне отново на кормилото.

Ръсел започна да призовава с подсвирване ятото патици, но те се отклониха, преди да прелетят над нас.

— Дръж това куче на място — рече Джеймс и се наведе напред, за да може да се намръщи на Ръсел.

Ръсел затисна с тяло кучето и засвири с все сила, бузите му се издуваха като червени балони, свиреше подир отлитащото ято. Една от патиците се отклони и направи кръг, приближавайки към нас.

— Тейн, ти я отстреляй — каза Джеймс.

Усетих, че бях затаил дъх. Беше зеленоглав едър мъжкар. Той изкряка и разпери криле. Краката му се спуснаха като колесник на самолет, кацна и се заклати върху водата, носен от течението. Беше съвсем лесна мишена.

Стрелях. Втори път. Трети път — бързо. Патокът зави, няколко пера отхвърчаха и паднаха във водата, но той запляска с криле като обезумял, крякаше с все сила и излетя, изчезвайки зад обраслия с дървета хребет отвъд блатото.

— И така — рече Джеймс, който седна отново на пейката, вперил поглед към езерото, — реших да дам дела на Майло на Скот.

— И как се почувства тогава? — пита психарят.

— Честно ли?

— Затова съм тук.

— В онзи миг ми се искаше да завра дулата на дванайсеткалибровата пушка в лицето му и да натисна спусъка.

— Но пушката не е била заредена.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш? — питам.

— Дядо ми беше ловец — казва той, обляга се назад и скръства ръце на корема си. — В пушката за лов на патици има три патрона. Такъв е федералният закон. А ти каза, не си стрелял три пъти.

Мушнах долната си устна зад горните зъби.

— Тъй че наистина не би могъл да го направиш — продължава той.

— Случвало ли ти се е да слезеш някой път в избата и да зърнеш нещо с периферното си зрение?

Той отговаря утвърдително.

— Е, беше нещо такова. Нещо тъмно, което внезапно профучава в съзнанието ти. Не означава нищо. Появява се, а в следващия миг вече го няма.

— Но в крайна сметка ти го направи.

— В онзи миг бях най-близо до желанието си да го сторя, а не можах, тъй че това почти не се брои.

— Добре, да речем, че наистина не си искал да го направиш — казва той. — Как стана така, че го стори?

— Вече ти казах. Такава беше ситуацията. Наистина нямах друг избор.

— Мисля, че си имал достатъчно възможности да избираш. Знам, че това не ти харесва, но точно затова съм тук. Искаш да се справиш с живота навън? Тогава трябва да си отговорен за делата си. Непрекъснато.