Тим Грин - Страшният съд

— Не и с куршум в главата — отвръщам, — но той би унищожил всекиго. При него е или печелиш, или губиш. Няма друг път.

— Ами ако и двамата печелите?

— Точно това имах предвид. При Джеймс нямаше подобни положения. Това научих от него.

— И с теб ли?

— С всички — казвам. — Големи залози. Висок риск. Това е като в деня, в който разбихме стачния пост на профсъюза.

— Върни се пак към тази история — казва той. — Стигнахме дотам, че пътуваш към дома си, след като са те изхвърлили от пътя.

Когато се прибрах в Скейнителис, Джесика и Томи спяха. Проверих всички врати да се убедя, че са заключени, включих алармената инсталация, извадих ловната си пушка от килера и я пъхнах под леглото с кутия патрони с дребни сачми за птици. Когато се мушнах в леглото, Джесика изстена и се обърна на другата страна. Полежах дълго, вслушвах се. Не знам кога, но най-сетне съм заспал.

Знам, че едва бе съмнало, когато тя ме разтърси и ме събуди.

— Какво е това? — попита. — Какво се е случило?

Седнах в леглото и погледнах възглавницата, която бе изцапана с кръв.

— Порязах се на врата — отвърнах и посегнах да опипам раната.

Разказах й историята за стачния пост и за това как ни изхвърлиха от пътя. Казах й за Майло.

— Боже мой — рече тя.

Пропълзяхме тихо долу, да не събудим Томи, и тя свари каничка кафе. Седнахме край кухненската маса с изглед към езерото. Небето започна да пламти в червено откъм изток.

— И от ФБР бяха там — рекох. — Казаха, че профсъюзът се опитвал да ни сплаши.

Джесика кимна и каза:

— Трябва да наемете охрана за площадката.

— Имаме си хора там.

— Не става дума за ченгета в извънработно време — рече тя. — А за бодигардове. Кажи на Джеймс.

— Той цял живот се бори с тези хора — рекох. — Няма да се съгласи.

— Не бъди като баща си, Тейн — каза тя, извърна се от мен и се изправи. — Ще ти приготвя яйца за закуска.

— Какво общо има баща ми с всичко това? — попитах.

— Да не мислиш, че химическата компания го е уважавала? Плащали ли са му… колко? Десет, двайсет хиляди долара на година, да шляпа из онази отровна кал с лопата в ръце? — рече тя, отмахна с китката си кичур коса от очите, бузите й бяха пламнали. — Онези, които пренебрегват историята, са обречени да я повторят.

— Аз печеля по толкова на месец. Би трябвало да знаеш. Тъй бързо се развиват нещата.

— Нима не искаш синът ти да е облечен прилично? Та нали ти е само един — рече тя.

И двамата се смълчахме, мислехме за едно и също — за Тийг. Дори след изминалите десет години раната бе още тъй незараснала, че човек не можеше да поеме дъх без да потръпне.

— Нарича се пазарна стойност — добави тя бързо, за да избяга от темата, а аз я оставих да го направи. — Ти си онзи, който рискува живота си, а той е онзи, който печели милиарди.

— Аз съм партньор в тази работа — рекох с желанието да я поуспокоя, да се почувства по-добре. Продължавай напред. Това го бях научил от нея. Нямаше да имам тези дяволски участия, ако не го бях усвоил.

Клетъчният ми телефон иззвъня. Джеймс. Изслушах го, казах, че ще бъда там и затворих.

— Вика те, така ли? — рече тя, без да откъсва поглед от препечената филийка, която мажеше с масло.

— Ще се срещнем в „Каскейд“ — отвърнах, отидох до нея и обгърнах с ръце кръста й. — Ще има важно съобщение.

— Какво, например? — попита тя и остави ножа за маслото.

— Някой трябва да получи дела на Майно — отвърнах.

— Няма да е жена му, така ли?

Поклатих глава.

— Партньорството в „Кинг Корп“. Никога не влиза в сила, докато не започне финансирането. Майло се включи с две седмици по-рано от необходимото.

— Ти откара стоманата там — рече тя, обърна се към мен и обгърна с длани врата ми.

— Двайсет милиона — рекох. — Ще можеш да построиш къщата си.

Не можах да устоя. Вече две години тя работеше с архитекта по плановете. Три етажа. Мраморни колони. Още един басейн. Гараж за пет коли. Цели квадратни мили стъкло, за да се наслаждаваш на гледката. Щяха да са нужни огромни приходи, за да си го позволи човек. Погледът й се отклони от мен към празния парцел до самия стръмен бряг, който бе съседен на нашата задна морава.

— Ние ще можем.

— Съпругите са канени на вечеря. В седем. Ива ще бъде там. Тъй че…

Ива бе жената на Джеймс. Джесика улови рамото ми и рече:

— Знаех си, че ще успееш. През цялото време го знаех. Беше ти нужен само малък тласък.

— И аз бих искал да ти дам един малък тласък.

Положих длани върху тънкия й кръст. Тя ме погледна с палавата си усмивка и докосна бузата ми с опакото на ноктите си.