Тим Грин - Страшният съд

— Можеш — рече.

Погледнах часовника си. Знаех, че не е възможно. Бях свидетел как Джеймс лиши един четирийсет и две годишен юрист от дела му затова, че закъсня за един работен обяд. В „Кинг Корп“ бе немислимо да закъснееш.

— Довечера — казах.

— Няма да го пропусна.

Изтичах горе, обух панталон в цвят каки и карирана риза с яка, която да покрива раната на врата ми. Срещите в ловната хижа не бяха като да ходиш на работа в офисите ни в Сиракюз, където всички бяха с костюми и вратовръзки. Но с Джеймс човек никога не знае. Можеше да се озовеш в бизнеспреговори на рибарска лодка или на някое чакало за патици, досущ както в конферентната зала.

Изгълтах набързо закуската си, целунах силно Джесика, след това се качих в мерцедеса кабриолет и потеглих. Бен вече чакаше в заседателната зала в хижата. Беше се излегнал в едно кресло и зяпаше през прозореца блещукащата на слънцето вода с полупритворени очи.

— Шибана нощ, нали? — рекох, отгатвайки мислите му.

Той завъртя глава към мен и отвърна:

— Ти се справи добре.

— Мисля си, че и двамата бяхме твърде близо до съдбата на Майло.

Бяхме вперили погледи един в другиго, но Скот влезе и ни избави от неприятната ситуация.

Скот бе едър и як, със светлоруса коса, която бързо оредяваше. Имаше физиката на мечок, със сърце и издържливост на впрегатен кон, но същевременно можеше да се промъква в гората като истински индианец ирокез. Изправих се и плеснах ръката си в неговата, отговорих на силата му със собственото си менгеме. Прегърнахме се за миг и се потупахме по гърбовете. След това и Бен се изправи и стори същото. Тримата бяхме приятели от деня, в който се появихме в лагера на футболния отбор в първата ни година в колежа.

Тренирахме заедно, заедно се и веселяхме. През ваканциите. По време на лятната пауза. Нямаше седмица да не излезем някъде тримата. И така — през всичките четири години. Когато „Великаните“ ме избраха, си помислих, че никога повече нямаше да бъде същото.

Но след това си контузих рамото в тренировъчния лагер на „Великаните“. Искате ли да знаете какво значи да си депресиран? Беше пълен мрак. От отбора ми казаха да си събирам партакешите и аз отново се озовах в дома на родителите си, да се питам какво, по дяволите, да правя оттам нататък. И тогава на входната врата се появиха Скот и Бен. Заведоха ме в „Коулман“ и там се напихме, а Скот обяви, че ще работя за баща му. Нещата били уредени. Вече бе сторил същото и за Бен. Планът беше тримата да си заслужим нашивките, след което да изградим заедно наша собствена империя.

Докато ние бяхме при баща му, Скот отиде във Флорида и работи със стар съдружник на Джеймс в продължение на десет години, преди да се върне в „Кинг Кори“ и да се присъедини отново към стария отбор. И макар да не беше съвсем същото, както преди, макар дори никога да не се занимавахме с нещо странично, човек не може да преживее всичкото това, без да запази приятелите си.

— Важно съобщение, така ли? — рече Скот.

Той взе кутийка диетична кола от бюфета и я отвори. Седна и вдигна крака върху масичката по начин, по който само синът на Джеймс би могъл да го стори.

Спогледахме се с Бен, след което погледнахме към него.

— Това щяло да промени компанията завинаги — рече Скот, сръбна от кутийката и ни погледна над нея. — Така каза. Не се безпокойте. Говори се, че и тримата сме щели да бъдем доволни.

Погледнах го и се запитах как би могло да стане това.

— Къде е баща ми все пак? — попита той.

— А къде е моята берета?

Като чухме гласа — не толкова гласа, колкото тона му — и тримата подскочихме като момченца от църковния хор, уловени да пият от виното за причастие. А бяхме вече зрели мъже — и тримата.

— Каза, че баща ти бил от типа „Ще играе колана по задника ти“. И Джеймс ли те караше да се чувстваш така?

— Беше строг, но никога нямаше да ме цапне, или нещо такова.

— Не говоря за това. Имам предвид усещането на момченце от църковния хор, че те е карал да се чувстваш така.

Полагам длани върху ръба на очуканата дървена маса и се навеждам към него.

— Чуй това — казвам, — и тогава ми кажи как съм се чувствал.

Доволен бях, че гледаше към Скот, а не към мен. Джеймс бе висок около метър и осемдесет и не толкова як, колкото Скот, но бе солиден, с буйна бяла коса, дълга и пригладена назад от челото му. Не беше прегърбен й стоеше на прага на вратата с палаво пламъче в очите. Това проблясване можеше да означава, че е адски ядосан, или че просто се забавлява.