Тим Грин - Страшният съд

Налетяха право върху нас и ни блъснаха отзад. Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите, стиснах волана толкова силно, че не чувствах ръцете си.

Не знам колкото пъти се преобръщахме. Това ми се губи. Но чух трясъка от удара и усетих как въздушната възглавница се наду в лицето ми. Бях с главата надолу и усетих топла струйка кръв да се стича по бузата ми към челото. И двамата кашляхме от талка, с който са посипани въздушните възглавници.

Вонята на гореща гума и бензин проникваше навсякъде и се боях, че ще повърна и ще се задуша, както съм увиснал с главата надолу. Някъде над нас чух да се затръшва врата на кола. Видях светлините на фарове и можах да зърна очертанията на стръмен склон, който водеше към пътя. Не видях кой, но някой шляпаше през локвите и идваше към нас.

Лъчът на електрическо фенерче подскачаше около нас. Замръзнах на място, стиснал здраво уста. Бурята вилнееше и блъскаше дъното на автомобила ми, а гръмотевиците отекваха от хълмовете. Лъчът бе насочен към мен и аз потръпнах от силата му. Измъкнах ръка изпод въздушната възглавница и заслоних очи.

Онзи, който държеше фенерчето, стискаше в другата си ръка пистолет.

— Не бяха мъжете, които ни изблъскаха от пътя — казвам. — Те трябва да са продължили. Бяха онези вещици от ФБР.

— Вещици ли? — пита психарят.

— Това ми е навик, останал от Джесика. Пред нея не можеш да кажеш „кучки“.

— Човек би нарекъл някоя неприятна жена кучка — казва той и свива дебелите си устни. — Но вещици… Това е нещо повече.

— Ами такива си бяха. Като участнички в цялата игра.

— Какво? Заговор ли?

— Не знам. Може би — съдба — отвръщам. — Вярваш ли в съдбата? Все едно е сценарий, а ние просто си четем репликите.

Той свежда поглед към ръцете си.

Без да вдига глава, казва:

— Смяташ ли, че знаеш какви са били репликите им?

— Разбира се. Огледай се.

Оглеждам празната стая. Флуоресцентни крушки светят ослепително. Една от тях примигва като умиращо насекомо. Стените са измазани със синя боя, прекалено синя — цвят, който никой не харесва.

— Тук човек има възможност да мисли доста — казвам.

— Разкажи ми за тях, за вещиците.

— Те са ни следили — казвам. — Мен и Бен. След случилото се с Майло, мисля, че са решили, че или ще бъдем следващите жертви, или следващите нападатели. И в двата случая бяхме близко до екшъна и те също са искали да бъдат наблизо.

Седях на задната седалка на колата заедно с Бен. Откараха ни до едно крайпътно ресторантче в малко градче на име Роскоу. И двамата бяхме мокри. Аз бях окървавен от раната на врата си.

Едната бе червенокоса. С бледа кожа. Без грим. Със зелени очи обаче, с онзи дълбок смарагдов цвят, доста хубави. Другата имаше ситно накъдрена сива коса, опъната назад толкова силно, колкото е възможно, стегната на малка конска опашка — досущ като опашката на катерица. Беше жилава и мускулеста като мъж. Имаше сиви очи и макар кожата й да имаше жълтеникав оттенък, човек можеше да види, че бе прекалено млада, за да е тъй побеляла косата й. Млада или не, имаше ядосаното изражение на жена, която е понесла някои тежки удари и може би поради това косата й бе побеляла.

Сепаретата бяха празни. Отдавна бе минал часът за вечеря. Единственият признак за живот бе изрусената сервитьорка с бяла престилка, която се опули като ни видя.

— Добре ли сте, бе хора? — попита сервитьорката и протегна врат, за да види раната ми, после докосна ръката ми.

— Само сме мокри и мръсни — каза накъдрената агентка и показа значката си. — Имате ли тук телефон, който мога да ползвам.

— Тук е единственото място на света, където клетъчните ви телефони не могат да работят — рече сервитьорката с известна гордост.

Посочи с ръка към задната част на заведението. Бен каза, че ще повика кола и я последва. Забелязах, че червенокосата е опръскана с кал, мокрите й дрехи прилепваха към тялото й. Отмахна кичур права червена коса от очите си и се представи като агент Лий. Седнахме в едно сепаре. Навън бурята продължаваше да вилнее. Светкавици. Гръмотевици. Плющящ дъжд.

Другата с накъдрената сива коса се върна, седна, изпухтя и рече:

— Пътните полицаи ще дойдат след четирийсет минути.

Сервитьорката наля кафе в чашите пред нас, огледа прогизналите ни и изпокъсани дрехи. Агент Лий ме попита дали искам нещо и аз поръчах кафе.

Бен се върна и каза:

— Поръчах лимузина. Казаха, че ще дойде до трийсет минути.

— По-бързо от пътната полиция — рече агентката с къдравата коса. — Бива си ги, няма що.