Тим Грин - Страшният съд

— Дано да е така — каза Бен.

Гледаше право напред към мокрото сиво шосе, беше разтревожен. И имаше основание да бъде.

Имах чувството, че бягам от нещо, сякаш бях направил някоя тийнейджърска лудория. Поехме по пътя към магистрала 17, криволичехме през планините Катскилс на път за дома. Проблясваха светкавици и човек можеше да види как влагата се издига от дърветата. По радиото предаваха новини, но трополенето на дъжда върху предното стъкло бе толкова силно, че се наложи да усиля звука.

Имаше топновина от Монтичело. Мъж на име Майло Питърман бил намерен застрелян с три куршума в главата. Полицията смятала, че е убийство, свързано с мафията.

— Спри — рече Бен и сграбчи дръжката на вратата; лицето му бе пребледняло.

Отбих встрани от пътя и спрях. Бен се наведе навън и повърна. След това затвори вратата и избърса устни с ръкава си. Беше се измокрил до кости. Правата му руса коса бе прилепнала към бузите, бретонът му докосваше четвъртитите очила. Продължи да гледа право напред и с тих глас ми каза да потеглям.

Погледнах в огледалото за обратно виждане, стиснах волана и се върнах върху лъскавия от дъжда път. Майло имаше рибарска хижа в Монтичело. Една вечер пече на скара сандвичи за мен и Бен на верандата, която гледаше към поток с пъстърви. Единственото, което имаше за пиене, бяха уайн-куулърс 3 3 Уайн-куулър — вино, разредено с плодови сокове, с минимално съдържание на алкохол. — Б.пр. .

Продължихме пътя си в мълчание, докато повече не можех да издържам и рекох:

— Последният път, когато те видях толкова мокър, бе по нова година в Палм Бийч.

Репликата ми го накара да се усмихне. Бяхме и съквартиранти, и съотборници във футболния отбор. Семейството на Бен имаше къща в Палм Бийч. Никога не бях пътувал по на юг от Бингамтън и той ме заведе там през ваканцията ни в първи курс.

— Онези жени бяха толкоз тъжна работа — рече той, имайки предвид вечерта, когато затворихме местния бар, като и двамата бяхме яко подпийнали и хормоните ни работеха здравата.

— Не бяха грозотии.

— Като за в три часът след полунощ — рече той. — Сигурно минаваха четирийсетте.

Отидохме с тях в къщата, голяма сграда до самия плаж. Бях с едната от тях в голямата спалня, когато чух Бен да пада в басейна. Беше толкова пиян, че буквално скочих от балкона в басейна, за да го спася.

Подхилвахме се двамата, докато споменът не избледня.

— Майло — рече Бен и поклати глава. — Мамка му!

— Никога не се доверявай на човек, който пие уайн куулърс.

— Не е смешно.

— Не съм казал, че е.

— Сигурно е имал някакво тайно вземане-даване с профсъюза — рече Бен. — Да, вярно, издейства разрешителните, но мога да се обзаложа, че тъкмо той е помагал на профсъюза да е с две крачки пред нас. Знаеха за всяка наша стъпка. Отне ни цяла година да подготвим площадката.

— Той се появи днес при фабриката — рекох и хвърлих един поглед към Бен.

— Защо, по дяволите, не ми каза?

— Изобщо не мислех, че е важно. Беше странно. Беше разтревожен, но знаех, че е старо куче. Мислех си, че е ядосан, просто защото обичаше да държи всичко под контрол.

— Точно това имах предвид — каза Бен. — Ние не му казахме за вертолетите.

— Значи когато прекарахме днес стоманата над главите им, те са решили, че Майло е играел двойна игра.

— Честно казано — рече Бен, — не давам и пет пари за Майло, за президентския му ролекс и за мазната му коса. Онова, което ме интересува, е, че са се появили и са споменали за децата ни. Боже мой!

— Твоите деца са в Пало Алто — казах и веднага съжалих за думите си. Жената на Бен ги бе отвела със себе си преди година.

— Що за човек е този, дето ще замесва деца? — попита той.

— Някой, който иска да те сплаши — отвърнах по-храбро, отколкото се чувствах.

Помислих си за Томи и Джесика у дома. Кракът ми натисна малко по-силно педала за газта.

— Онзи Джони — рече Бен, — наричат го шеф, но той не е управлява целия профсъюз, нали?

— Ковчежник е на пенсионния фонд, или нещо подобно — отвърнах. — Джеймс смята, че бил доста високо в йерархията на фамилията Буфалино.

— Да, Джеймс каза също да не се тревожим — рече Бен.

Точно тогава забелязах светлините на фаровете, които приближаваха зад нас. Увеличих още скоростта, като непрекъснато гледах в огледалцето.

— Какво правиш? — попита Бен. Обърна се назад. — Мамка му!

Светлините продължаваха да приближават. Червената стрелка на скоростомера мина осемдесет мили, ръцете ми се изпотиха върху волана. Поради проливния дъжд не виждах почти нищо напред. Светлините бяха близо. Черен събърбън. Очертанията на две глави зад предното стъкло. Помислих си за Майло. Мъртъв.