Крис Картер - По следите на злото

— Във всеки град и село, в които се отбия, ще взимам нова жертва. — Лушън пак повдигна равнодушно рамене. — Може би повече, кой знае? И всеки път, когато го правя, ще се грижа да разбереш, че причината те да умрат, е, че ти си бил твърде голям страхливец, за да натиснеш зеления бутон. Харесва ли ти това като нова концепция за чувството ти на вина?

— Наистина си помислил за всичко, нали? — Хънтър все още се опитваше да протака.

— О, да — потвърди Лушън. — Наистина съм помислил за всичко, стари приятелю. И предполагам, че сега е моментът на истината. Време е да вземеш решение. Имаш пет секунди.

Хънтър огледа стаята за последен път и сърцето му се сви. Знаеше, че няма възможности за избор. Лушън стоеше на десет крачки от него и държеше оръжие. Дори ако беше с обувки и подът не беше напълно отрупан със счупени стъкла, той нямаше да може да преодолее навреме разстоянието. Лушън щеше да го застреля, преди да измине половината.

— Пет… — започна да брои Лушън.

Хънтър погледна телефона в дясната си ръка. Палецът му беше над двата бутона. Планът му не беше проработил. Никой нямаше да дойде за него.

— Четири…

Хънтър почувства, че се разтреперва до мозъка на костите си.

— Три…

Той насочи очи към Лушън и стисна телефона.

— Две…

Един ден всичко свършва… всичко.

— Една…

Втурването към Лушън несъмнено щеше да означава сигурна смърт… както и натискането на зеления бутон. Разликата беше, че Хънтър щеше да умре или сам, или за кауза.

— Нула… Времето изтече, Робърт.

Хънтър изпита желание да се беше сбогувал с Гарсия.

Искаше му се да се беше сбогувал с Трейси.

Единствената му утеха беше, че Лушън никога повече няма да убива.

Той се втренчи в очите на стария си приятел от университета и си пое дълбоко дъх.

— Ще се видим в ада, Лушън.

Експлозията се чу на всички съседни улици. Всъщност звукът от взрива се разнесе на четиристотин метра във всички посоки. Също както беше направил и преди, Лушън бе изчислил всичко до последния детайл и с аналитична точност — необходимото количество пластичен експлозив, броя на галоните бензин, разстоянието между Хънтър и него, колко бързо ще гори бензинът, скоростта на ударната вълна… всичко.

Лушън искаше мястото да се взриви и мигновено да се запали, но и да ограничи разрушенията предимно до склада и офиса вътре. В неговите очи не беше необходимо да прави огромно зрелище. Това беше между Хънтър и него и нищо друго и никой друг нямаше значение. Не и за Лушън.

Щом беше активиран приемащият мобилен телефон в елека с експлозиви, му бяха необходими само нула цяло и две десети от секундата, за да изпрати електрически сигнал до детонатора, забит в едната от петте пръчки пластичен експлозив в елека. Електрическият сигнал възпламени детонатора, който на свой ред произведе предостатъчно горещина, за да вдигне температурата в сърцевината на пластичния експлозив до стойността, необходима за детонирането му.

И всичко се взриви точно както беше планирал Лушън.

Солидните дъски, които беше заковал на старите вътрешни прозорци, бяха яростно изтръгнати от стените и разпръснати из целия склад. Покривът над епицентъра на експлозията беше взривен високо във въздуха и обсипа склада със значително количество горящи плочи и метални отломки, които запалиха растителността наоколо. Но точните изчисления и несравнимият зъл гений на Лушън бяха най-очевидни вътре в пространството на офиса, където стояха двамата с Хънтър.

Поради близостта между експлозивите и бензина, горещината, произведена от ударната вълна на взрива, мигновено разтопи пластмасовите туби и стигна до течното гориво в тях по-бързо от куршум. В резултат на това целият офис на горния етаж едновременно беше погълнат от огнена вълна, достатъчно гореща, за да разтопи метал.

Хънтър беше прав — никое живо същество не можеше да избяга от офиса.

Лушън не беше човек, който оставя нещо на случайността, затова, разбира се, беше помислил за вероятността Хънтър да отмени позвъняването, вместо да натисне зеления бутон. Ето защо той имаше резервен план и за това.

Макар да познаваше добре Хънтър и въпреки убедеността си, че старият му приятел от университета ще постъпи благородно и ще се опита да сложи край на кръвопролитията му, като натисне бутона за обаждане, Лушън знаеше също така, че Хънтър е непредсказуем като самия него.

Може би той също имаше план, нещо, което Лушън беше пропуснал да предвиди, и затова го излъга.