Крис Картер - По следите на злото

Отговорите на тези въпроси можеше да се намерят в едно елементарно условие — Лушън трябваше да се измъкне от стаята, не Хънтър. Ето защо бяха толкова важни позициите на двамата. Затова Лушън трябваше да държи скрита в сянка по-голямата част на офиса и затова каза на Хънтър да спре на определено място, когато той стигна точно там, където го искаше.

На шест крачки зад Лушън и малко вляво от него беше аварийният изход, скрит зад няколко картонени кашона. Не беше необходимо Лушън да го прави. Изходът вече съществуваше, защото такива бяха разпоредбите за безопасност на правителството. Щом складът имаше офис на два етажа, можеше да му разрешат да работи само ако отговаря на изискванията за безопасност, и собствениците ги бяха изпълнили.

Външната метална врата зад Лушън водеше до аварийните стълби в задната страна на склада. Вратата имаше ниво трийсет на противопожарна устойчивост. Това означаваше, че е направена да устои на силен пожар в продължение на трийсет минути. Лушън беше изчислил точно колко пластичен експлозив да използва и в каква посока да го насочи, така че ударната вълна да е изгубила повечето си мощ, когато стигне до аварийния изход, който се намираше на двайсет и една крачки от епицентъра на взрива. Стига да е от другата страна на вратата, когато експлозивите в елека се взривят, Лушън нямаше да пострада, но как можеше да стигне до вратата, ако беше с лице към Хънтър и Хънтър беше онзи, който щеше да активира детонацията на експлозива в елека?

Отговорът отново не го затрудни особено много, защото кой казва, че детонацията на експлозива в елека трябваше да се случи незабавно след натискането на бутона за обаждане?

Пет секунди — само толкова бяха необходими на Лушън, за да се обърне, да преодолее разстоянието до аварийната врата, да мине от другата страна и да я затвори. Знаеше го, защото го беше упражнявал много пъти.

Ето защо не беше трудно да програмира забавяне между получаването на обаждането от приемащия телефон в елека с експлозивите и активирането на детонацията.

Накратко, целият замисъл беше елементарен — Хънтър щеше да натисне зеления бутон, но експлозията нямаше да последва веднага. Лушън моментално щеше да се обърне и да хукне към вратата и пет секунди по-късно щеше да бъде в безопасност.

БУУМ!

Всичко останало вече не го интересуваше.

Спиращото сърцето вълнение, че това се случва в действителност, а не е само репетиция, изпълни тялото на Лушън с толкова много адреналин, че за момент имаше чувството, че мускулите му притежават свръхчовешка сила и скорост. Когато експлозивите в елека на непознатия се детонираха, той не само беше успял да мине през аварийната врата и да я затвори, но и бе стигнал до половината на стълбите.

Въпреки прецизните му изчисления взривът беше толкова мощен, че разтърси цялата сграда и земята около склада със силата на малко земетресение и го принуди да се хване за перилата в края на стълбите.

— Мамка му! — хлъцна той и погледна нагоре.

Офисът, в който само допреди няколко секунди бяха с Хънтър, беше напълно погълнат от свирепо и непрощаващо огнено чудовище, чийто грозен език ближеше нощното небе през голямата дупка, която взривът беше пробил в покрива.

Лушън спря за момент и се зачуди на постижението си. Не можеше да повярва, че е направил това с безупречните си изчисления.

Сега беше моментът да изчезне.

Беше оставил вана си скрит зад група храсти зад склада и там щеше да го зареже. Изоставеният ван щеше да придаде достоверност на плана му, защото полицаите несъмнено щяха да открият всички следи, които ванът беше оставил в имота. Следите от гуми и отсъствието на вана със сигурност щяха да предизвикат въпроси без отговор, а това никога не беше хубаво.

Да, старият ван щеше да остане, но това не беше единственото превозно средство, с което се беше сдобил Лушън през последните няколко дни. Той си беше купил и очукан мотопед, който бе паркирал на няколко улици зад склада, досами Националния парк "Анджелис". Беше засякъл за колко време ще дотича дотам. Бяха му необходими три минути и половина, за да стигне до мотопеда, и после Лушън Фолтър щеше да престане да съществува.

Преди отново да изчезне, той се обърна към склада за последен път.

— Сбогом, Робърт — каза Лушън и в същия момент го обзе меланхолия, която го изненада. — Може и да ти прозвучи странно, но ще ми липсваш, стари приятелю. Наистина ще ми липсваш.

Готвеше се да се обърне и да побегне към свободата, когато чу непогрешимия звук от зареждане на деветмилиметров пистолет на няколко сантиметра от тила си.