Крис Картер - По следите на злото

Хънтър видя, че в очите на Лушън блесна пламък.

— Тогава никой не знаеше, че съществувам, Робърт — Обясни Лушън. — Подхождах различно към всеки от моите експерименти — различни методи на действие, различен почерк, различни нива на садизъм, различни места. Властите, които и да бяха, нито веднъж не свързаха дори два от актовете ми с един и същ извършител. Никога не бях в полезрението на никого. Вървях безгрижно по улиците, защото знаех, че научното ми изследване е в безопасност… но вече не е така. Сега съм издирван, беглец от закона. Където и да отида, никога повече няма да вървя безгрижно по улиците. Нещо повече, непрекъснато ще поглеждам през рамо и ще се питам дали човекът, който стои на ъгъла и чете вестник, е правителствен агент или не. Колкото и да съм добър да се преобразявам, никога повече няма да бъда спокоен… а това не е живот, Робърт. Отказвам да прекарам остатъка от живота си в бягане и криене и определено няма да го прекарам в клетка, докато бъда изучаван като лабораторен плъх от онзи извратен шибаняк Ейдриън Кенеди.

От всяка дума, която изричаше Лушън, струеше решителност.

— Научното ми изследване приключи, Робърт — призна той. — Може би тук-там останаха някои неща, които бих желал да опитам, но няма проблем. Постигнах онова, което си бях поставил за цел. Живях живота си, както искам, каквото и да се случи. Колко души в света могат да кажат същото, Робърт? — Лушън врътна брадичка по посока на Хънтър. — Ти можеш ли?

Преди Хънтър да отговори, лампата на челника му примигна колебливо за момент и после угасна. В стаята стана още по-тъмно. Слабата настолна лампа вляво от Лушън сега беше единственият източник на светлина в офиса.

— Един ден всичко свършва, приятелю мой — каза Лушън и, за пръв път Хънтър долови нотка на неподправена тъга в гласа му. — Всичко, включително ти и аз.

Отново последва напрегнато мълчание.

— И така, за да отговоря на безмълвния ти въпрос, Робърт, да, готов съм. Готов съм да умра тук и сега. А ти?

Хънтър трябваше да го забави. Планът му зависеше от времето.

— Да — отговори той.

— Наистина ли? Добре!

Под бдителния поглед на Хънтър, Лушън остави пистолета до настолната лампа върху дървената щайга, а после бръкна в левия си джоб и извади друг мобилен телефон. Бързо набра някакъв номер, но преди да натисне бутона за повикване, спря и подхвърли телефона на Хънтър.

— Ето, дръж.

Хънтър го улови във въздуха.

Лушън отново взе пистолета.

— Номерът на приемащия мобилен телефон е въведен — каза Лушън и посочи телефона в елека си с експлозиви. — Трябва само да натиснеш зеления бутон за повикване, Робърт, това е всичко.

Хънтър погледна телефона и попита:

— А ако не го направя?

Лушън се изсмя.

— Вече започваме да се колебаем, така ли? Мислех, че си уверен в решението си само преди една секунда. Мислех, че си готов.

Продължавай да протакаш , помисли си Хънтър. Продължавай да го бавиш и да печелиш време.

— Познавам те, Лушън — отговори той със спокоен глас. — Ти си човек, който винаги има резервен план. Сигурен съм, че си предвидил вероятността, че аз няма да детонирам елека. И после какво?

Лушън отново се изсмя.

— Затова те харесвам, Робърт. Винаги си бил твърде умен, за добро или лошо. Разбира се, че помислих за тази вероятност.

— Естествено. Е, каква е възможността за избор?

— Възможността за избор е да натиснеш червения бутон и да отмениш обаждането.

— И какво ще се случи тогава?

— Тогава няма да има голям бум — обясни Лушън. — Няма да има фойерверки. И двамата ще можем да излезем оттук, но разликата е, че аз имам бърз маршрут за бягство и както виждаш… — Той посочи краката си. — Нося доста дебели ботуши. Ти, от друга страна, ще трябва да излезеш от тук бос, през море от счупени стъкла и в непрогледен мрак. — Лушън повдигна рамене. — Няма да платиш много висока цена, като се има предвид алтернативата, нали? — Той се ухили нагло. — Но няма да се измъкнеш лесно, стари приятелю.

Хънтър знаеше, че ще има обрат.

— Това е единственият шанс, който някога ще ти дам да ме спреш — продължи Лушън. — Някога. Ако избереш да не го правиш, единственото логично заключение е, че не искаш да спра… и затова няма да спра. — Лушън остави последните му думи да отекнат във въздуха. — Щом изляза оттук, Робърт, ще изчезна и никога повече няма да ме видиш, стари приятелю, никога… но със сигурност ще ме чуеш. Обещавам ти.

Хънтър не се нуждаеше от обяснение, за да разбере какво иска да каже, но Лушън обикновено обичаше да обяснява как стоят нещата.