Крис Картер - По следите на злото

Хънтър погледна пистолета в ръцете му. Лушън държеше небрежно оръжието.

— Ако имаше възможност, ти би дал живота си за техния, нали? — попита Лушън.

Хънтър не отговори. Не беше необходимо.

— Разбира се, че би го направил — съгласи се Лушън. — Винаги си имал голямо сърце, Робърт. Проблемът с голямото сърце е, че се разбива на повече парчета. Не си ли го научил вече?

Въпреки че беше вечер, температурата в офиса на втория етаж сигурно беше двайсет и пет градуса. Хънтър се запита защо Лушън е с дебело палто.

— А сега нека те попитам нещо друго — продължи Лушън. — да речем, че има начин да ме спреш и наистина да сложиш край на всичко… но уловката е да дадеш живота си. Би ли го направил, Робърт? Би ли умрял само за да ме спреш?

— Да — отговори Хънтър без абсолютно никакво колебание и с пълна убеденост.

— Наистина ли? — попита Лушън и кимна. — Защото искаш да ме спреш или защото не искаш да живееш с вината, че трябваше да разгадаеш гатанката ми и да спасиш хората в бара в онази вечер? Вината, че ти си причината родителите на Трейси да са мъртви.

Хънтър разбра, че Лушън твърдо вярва, че неговите действия са изпълнили сърцето му със задушаваща вина и това е негово предимство. Нямаше причина да го убеждава в противното и преди да отговори, остави в очите му да се прокрадне тъга.

— И двете — излъга той.

Лушън замълча няколко секунди, сякаш мислеше върху отговора му.

— Интересно. И може би днес е щастливият ти ден, Робърт, защото имам подарък за теб. — Лушън задържа напрежението още няколко секунди. — Кажи ми какво мислиш за това.

Всеки мускул в тялото на Хънтър се напрегна до точката на парализиране. Знаеше, че Лушън има план и трябва да очаква някакъв обрат, но не си представяше, че ще бъде нещо такова.

Лушън пусна пистолета и с едно плавно движение разтвори дебелото палто, което беше облякъл, за да покаже на Хънтър подаръка.

Отдолу носеше елек с експлозиви.

Хънтър примигна недоверчиво.

Елекът имаше пет допълнително зашити предни джоба на височината на гърдите и всеки съдържаше по една малка цилиндрична пръчка пластичен експлозив. Пръчките бяха свързани с жички в различни цветове. Под горните пет джоба беше зашит шести, в който имаше мобилен телефон. Жичката, която свързваше петте пръчки експлозив, се спускаше до шестия джоб и правеше телефона последната част на бомбата.

Лушън видя, че кръвта се отдръпна от лицето на Хънтър.

— О, я стига, Робърт — усмихна се иронично той. — Наистина ли мислеше, че онзи един килограм С-4 е всичко, което имам? — Направи гримаса, сякаш разговаряше с непослушно дете. — Колко си наивен.

Хънтър все още оглеждаше елека, който беше облякъл Лушън.

— Ако се чудиш дали експлозивът е истински или не — каза Лушън, — повярвай ми, съвсем истински е и мощен като онзи, който използвах в Холивуд, но много по-смъртоносен. Огледай се наоколо.

Хънтър стоеше неподвижно.

— Хайде, огледай се — настоя Лушън.

Хънтър най-после обърна глава и погледна първо надясно, а после наляво. Лъчът на челника му образува тесен коридор от светлина и докато бавно обхождаше пространството в офиса, той разбра за какво говори Лушън. На пода до стените бяха наредени най-малко петнайсет пластмасови туби по един галон. Всичките бяха пълни и от тях се разнасяше миризмата на бензин, която беше доловил Хънтър, когато влезе в стаята, но това не беше всичко. Из помещението бяха разпръснати огромен брой дъски и картони от кашони. Ако самоубийственият елек на Лушън се взривеше, целият офис моментално щеше да се превърне в огромно огнено кълбо, което щеше да гори със свръхвисока температура. Нищо и никой нямаше да оцелее.

Хънтър отново погледна Лушън. В очите му се четеше неизречен въпрос.

Лушън го разбра съвсем ясно.

— Питаш се дали съм готов за това? Защо си толкова наивен, Робърт? От възрастта ли е? — Изсмя се. — Знаеш, че не вярвам в Бога, нали? — поясни той. — Не вярвам в отвъдния живот, в рая, в съдбата и че всички сме част от някакъв глупав Божи замисъл или в някоя от другите тъпотии, в които от векове убеждават човечеството. — Лушън посочи Хънтър. — Но ще ти кажа в какво вярвам, Робърт. Вярвам, че всички ние трябва да намерим причина да живеем, своя собствена причина, за да осмислим живота си, каквато и да е тази причина. Нещо, което да ни тласка напред. Нещо, което да ни кара да искаме да предизвикаме объркания свят, в който живеем. Нещо, което вдъхновява умовете ни и подхранва душите ни. Ето в това вярвам, Робърт… и това и направих. Намерих нещо, което даде цел на живота ми и ме изпълни с вълнение. Научното ми изследване беше моят живот. — Лушън млъкна за момент и се огледа наоколо. — Е, добре — съгласи се безгрижно той. — В очите на повечето хора това беше мръсна работа, но по дяволите, кого заблуждаваме, Робърт? Светът е пълен с мръсна и отвратителна работа и ти го знаеш. В правителството, правоприлагащите организации, големите корпорации, фармацевтиката… всички институции, чиято алчност е безкрайна. Шепа компании промиват мозъка на света и го монополизират. Те са ръководени от най-големите мегаломани, психопати и социопати на всички времена, а ти гледаш мръсно мен . — Лушън се изсмя и поклати глава. — В сравнение с тях, Робърт, аз съм плюнка във вселената. Да, направих това, което аз избрах да направя, и може би щях да продължа да го правя, ако преди три години и половина не се беше появил ти.