Крис Картер - По следите на злото

Когато го попита, Лушън каза на Хънтър, че ако отмени обаждането, няма да има "голям бум" и фойерверки.

Това не беше вярно.

Лушън искаше да взриви склада.

Искаше фойерверките.

И затова беше нагласил телефона, който даде на Хънтър така, че и двата бутона — и червеният, и зеленият — да имат една и съща функция.

Нямаше значение кой бутон ще натисне Хънтър. Приемащият телефон в елека с експлозивите щеше да се активира. Складът щеше да се взриви и в двата случая и Лушън щеше да остане изключително доволен.

Всичко си заслужаваше — дългите репетиции, безкрайните изчисления и преизчисления и старателното планиране, но истински гениалното хрумване дойде от идеята за експлозията.

Да, Лушън беше упражнявал всичко толкова много пъти, че можеше да го направи отзад напред и пак нямаше да пропусне нито една стъпка, но нямаше как да упражни и да изпробва самата експлозия. Трябваше да пресметне абсолютно точно всеки сантиметър и всяко дребно изчисление, ако искаше да има някакъв шанс да излезе жив от склада.

И успя.

Идеята за елек с експлозиви беше започнала да се оформя в главата му преди три години, след като разбра, че бягството от федерален затвор на ФБР не е невъзможно, както мислеше. И от онзи момент нататък Лушън започна да обмисля различни сценарии, търсейки план, който да осъществи.

Самата идея не беше толкова сложна. Първо, трябваше да вкара Хънтър сам в изолирана, слабо осветена стая, за предпочитане някъде извън града или в покрайнините. Липсата на светлина в помещението беше съществено важна, за да проработи планът му. На второ място идваше говоренето. Очите му, поведението и думите трябваше да бъдат достатъчно убедителни, така че Хънтър да повярва, че Лушън е готов да умре, че е доволен от работата си на този свят, че няма да прекара остатъка от живота си в бягане и криене и че никога няма да се върне в затворническа килия. А Лушън знаеше, че отлично умее да говори убедително.

Последната и най-важната част на целия план, разбира се, беше експлозията. Лушън трябваше да изчисли скоростта, силата и разстоянието, което ще измине взривната вълна, колкото е възможно по-точно, за да не бъде ранен, и това зависеше само от едно — разстоянието между него и бомбата.

Бомбата не беше прикрепена към тялото му. Експлозивите в елека му бяха фалшиви. Телефонът в джоба му беше истински, но пръчките "пластичен експлозив" бяха направени от пластилин. Елекът с истинските експлозиви се намираше пред него, на пет крачки зад мястото, където стоеше Хънтър, и на петнайсет крачки от Лушън. Беше прикрепен към тялото на друг човек, съвършено непознат, когото Лушън отвлече от улицата преди два дни. Мъжът приличаше на него по ръст, тегло, телосложение, възраст и етнически произход, въпреки че нищо от това не беше важно. Стига Лушън да пресметне правилно с каква температура и колко дълго ще горят пламъците в офиса, криминалистите нямаше да могат да извлекат ДНК от фрагментите от кости, които евентуално биха намерили след експлозията. Лушън го знаеше със сигурност.

Взривът и силната горещина, произведена от ударната вълна и горящия бензин, щяха да унищожат напълно меките тъкани на непознатия — кожата, мускулите, плътта, сивото вещество… всичко. Тъй като бомбата беше в пряк физически контакт с тялото, щяха да останат само фрагменти от твърди тъкани (кости и зъби), но за по-сигурно Лушън вече беше извадил зъбите на непознатия.

Точността на ДНК, извлечена от обгорели фрагменти от кост, зависеше изключително от състоянието им на разрушение, причинено от огнената стихия. При човешката твърда тъкан има пет състояния — добре запазена, полуизгоряла, обгоряла до черно, обгоряла до синьо-сиво и обгоряла до синьо-сивобяло. При последните две състояния — обгоряла до синьо-сиво и до синьо-сивобяло — точното увеличаване на генетичните маркери на практика става невъзможно, тъй като фрагментите изгубват характеристиките си и стават изключително уязвими на замърсяване.

Лушън трябваше само да се погрижи фрагментите на костите на непознатия да горят достатъчно дълго, за да бъдат категоризирани като обгорени или до синьо-сиво, или до синьо-сивобяло. Това беше главната причина за разпръснатите из стаята галони бензин.

След като изчисли всичко и го постави на мястото му, за Лушън остана последният проблем — как да се измъкне жив от стаята. Как да избяга от огнения ад, в който щеше да се превърне офисът на втория етаж?