Крис Картер - По следите на злото

— Пфу — рече той, когато изчисти лицето си и от последното парче латекс. — Тези неща стават наистина неудобни след няколко часа, знаеш ли? — Отвори и затвори уста няколко пъти, за да раздвижи мускулите на челюстта си.

Хънтър наблюдаваше как мъжът пред него постепенно се преобрази в Лушън.

— Преди да ти хрумнат някакви идеи, Робърт — каза Лушън, — може ли да ти напомня, че разстоянието между нас е десет крачки. Навсякъде има предостатъчно счупени стъкла, за да нарежат босите ти стъпала, затова на твое място не бих помръднал от мястото си.

Хънтър отново погледна пода. Наистина беше обкръжен от стотици счупени стъкла. Да се втурне към Лушън определено беше немислимо.

Лушън се вгледа в стария си приятел от университета и когато отново заговори, в гласа му вече нямаше закачливост.

— През последните три години и половина, Робърт, копнеех за този момент всяка секунда на всяка минута на всеки час на всеки ден. Моментът, в който ти и аз отново ще застанем очи в очи.

— Странно — отвърна Хънтър. — Аз пък изобщо не мислех за теб през това време.

Лушън повдигна рамене.

— Не съм и очаквал.

Той извади хартиена кърпа от джоба на палтото си и започна да бърше лицето си от грима, който беше използвал.

— Между другото, как е красивата дама, с която се срещаш? Говорил ли си с нея през последните дни? Още ли те мрази?

Изражението на Хънтър беше каменно. Нямаше да достави това удоволствие на Лушън.

— Ще бъда откровен с теб, Робърт — продължи Лушън. — Първоначалната ми идея не включваше родителите й. Когато започнах да планирам отмъщението си срещу теб, заключен в клетката, голяма колкото долап, нямах представа дали се срещаш с някоя, или не. Надявах се, че се срещаш, но не разчитах на това. Съвсем не. Откакто ти отнех Джесика и нероденото ти дете преди много години, не си имал друга сериозна връзка, нали?

Хънтър използва всеки грам от волята си, за да не покаже чувства, когато чу името на Джесика.

— Затова не разчитах, че ще имаш гадже. Да, планът ми беше пак да отнема някого от живота ти — обясни Лушън. — Някой, на когото държиш — може би партньорът ти в полицията или някой добър приятел… Не знаех кой. Разбрах този детайл едва когато дойдох в Лос Анджелис, затова можеш да си представиш изненадата ми, когато още в първата ми нощ в града видях Трейси. — Лушън млъкна, извади втора хартиена кърпа и продължи да бърше лицето си. — Не беше много трудно да намеря адреса ти по номера на мобилния ти телефон — обясни той. — Да, помогнаха ми, но в този град такава помощ може да се намери на всеки ъгъл. Знаеш го, нали?

Хънтър знаеше, че това е вярно.

— И така, онази нощ — продължи Лушън, — първата ми нощ в Лос Анджелис, отидох на адреса ти. Стоях там и си мислех нещо, когато видях, че ти се прибираш и няколко минути по-късно се появи на прозореца. Започнах да се питам колко време ще трябва да те дебна, докато разбера кого да ти отнема, когато видях красива червенокоса жена, която пристигна изневиделица и спря под осветителния стълб под прозореца ти. — Лушън се ухили. — И в най-буйните си мечти не бих си представил, че тя може да има нещо общо с теб. Преди всичко красотата й привлече вниманието ми. — Лушън кимна. — Трябва да ти го призная, Робърт. Трейси е абсолютно поразителна.

Хънтър почувства, че устата му пресъхва, но запази каменното си изражение.

— И след това я видях, че извади телефона си и докато се обаждаше, очите й се насочиха към апартамента ти. Проследих погледа й и воала — видях те да отговаряш на обаждането по телефона си, застанал на прозореца си. — Лушън се изсмя доволно. — Представяш си останалото, нали?

Хънтър нямаше какво да каже.

— Вярно, хрумна ми да убия Трейси — призна Лушън, — но вече бях правил това, когато преди много години ти отнех Джесика, а едно от условията на научното ми изследване е да изпробвам нови подходи и методи. — Той отново повдигна безгрижно рамене. — Това не трябваше да е част от изследването ми, а беше чисто и просто отмъщение, но когато се замислих, не видях причина да не обединя отмъщение и изследване.

Най-после изчисти лицето си от грима. Истинският Лушън изглеждаше най-малко десет години по-стар от последния път, когато го беше видял Хънтър.

— Планът ми беше да внеса чувство на вина в живота ти, Робърт. Вина, която да те разкъсва отвътре. Вина, от която никога да не се отърсиш и която да носиш до деня, в който умреш. Затова следих Трейси две вечери. В едната от тези вечери тя отиде да види родителите си в Дауни и тогава ми хрумна идеята. След това трябваше само да измисля план и да го осъществя. — Лушън вдигна лявата си ръка в знак, че отстъпва. — Признавам, нямах представа, че тя ще излиза с теб същата вечер. Това беше допълнителна награда.