Крис Картер - По следите на злото

— Но провери ли на самия остров? — настоя капитан Блейк. — На земята, зад някое дърво. Може да е повален в безсъзнание или… — Тя си помисли за нещо по-лошо, но се въздържа и не го изрече.

— Капитане, Робърт не е тук — увери я Гарсия. Буцата, която се беше надигнала в гърлото му, заплашваше да го задави. — Робърт го няма. Изпуснахме го. Играта свърши.

Хънтър доплува за няколко секунди до малкия остров в средата на езерото в североизточния край на Еко Парк. Водата определено беше студена и когато се изтегли на неравно оформеното парче земя, обрасло с дървета и храсти, силният вятър, който беше донесла вечерта, го смрази до мозъка на костите. Треперейки от главата до петите, той трескаво започна да се озърта наоколо, като търсеше какво му е оставил там Лушън.

— Какво търся, по дяволите? — попита Хънтър и колкото и да е странно, му отговориха.

Той пристъпи няколко крачки по-навътре, за да погледне зад един висок храст, и чу звън на телефон. Моментално спря и се обърна в посоката, от която идваше звукът. Може би телефонът звънеше от другата прана на водата.

Телефонът отново иззвъня, но не от другата страна, а някъде вдясно от него. Хънтър застана неподвижно и очите му претърсиха навсякъде. Отново чу звънене, същото като онова, което се беше разнесло от джоба му преди един час. Този път идваше иззад ниско, отрупано с листа дърво.

Хънтър тръгна към него.

Още едно позвъняване.

Мракът правеше трудно всичко, но след следващото иззвъняване Хънтър най-после го видя.

Върху голям, дебел найлонов чувал зад дървото беше оставен друг мобилен телефон, този път "Самсунг SCH-N300".

Хънтър протегна ръка към телефона.

— Лушън — отговори той на обаждането с треперещ глас.

— Знаех си, че няма да ме разочароваш, Скакалец. Как е водата? — изсмя се Лушън.

Хънтър уви лявата си ръка около тялото си и започна да търка торса си, за да се стопли малко.

— И така — продължи Лушън. — Нека пристъпим към втория етап на нашата среща очи в очи. Онази без проследяващи устройства, камери или нещо друго, което може да си носил у себе си, Робърт.

Хънтър зачака.

— В найлоновата торба ще намериш стар анцуг.

Хънтър се наведе и взе чувала. Анцугът беше розов.

— Освен това ще намериш чифт джапанки. Много ще ти харесат, убеден съм. Всичко ще ти бъде точно по мярка.

На Хънтър му беше толкова студено, че понечи да отвори торбата, но Лушън го спря.

— Сега трябва да плуваш обратно до брега. Затова на твое място, все още не бих облякъл дрехите.

Вятърът се усили още повече и дъхът на Хънтър излезе на бяло облаче.

— Найлоновият чувал би трябвало да е достатъчно дебел, за да предпази дрехите ти — обясни Лушън, — ако смяташ да скочиш във водата с всичко в торбата, или можеш да я хвърлиш на другия бряг на езерото, но тук е уловката — няма да се върнеш на запад, откъдето дойде, а ще се придвижиш на изток. Ще скочиш във водата от другата страна на острова. Разбра ли?

— Да, разбрах.

— Ти решаваш какво да направиш с дрехите — да ги носиш в чувала или да го хвърлиш — но имаш двайсет секунди да стигнеш дотам и броенето започва… сега.

Хънтър грабна торбата и побягна между дърветата и храстите, за да стигне до източната страна на малкия остров. Разстоянието от острова до брега на езерото от източната страна беше почти същото като от западната страна — десет метра. За Хънтър беше много по-лесно да хвърли чувала във водата и да скочи след него, но се притесняваше за телефона. Ако го хвърлеше на брега на езерото, имаше голяма вероятност да се строши. Дори ако го сложеше в торбата при розовия анцуг, нямаше гаранция, че телефонът няма да се счупи, когато падне на брега.

Хънтър реши, че не може да рискува. Стигна до края на острова и с дясната си ръка хвърли на брега на езерото найлоновия чувал с анцуга и джапанките. Торбата безпроблемно прелетя разстоянието и тупна на земята на половин метър от водата.

Сега трябваше да плува, без да намокри телефона.

Фасулска работа, помисли си той.

В този край езерото беше дълбоко два метра. Хънтър беше висок метър и осемдесет и затова, ако с дясната си ръка вдигне телефона високо над главата си, щеше да нагази във водата, без да го намокри. Останалото беше лесно.

И той направи точно това. Девет секунди по-късно беше на брега от другата страна на езерото.

Докато излизаше от водата, покрай него минаха с велосипеди две млади жени на двайсет и няколко години и едва не се блъснаха една в друга.