Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Леонардо се представи на венецианските сенатори като военен инженер и архитект: винаги се колебаеше дали да се представя като художник. Пък и беше разбрал, че въпреки доста тревожните събития в Италия сега венецианците бяха ужасени повече от новото нашествие на турците, настъпващи не само към Адриатическо море. Заплахата от страна на султан Баязид II идваше и от север: мюсюлманското нахлуване отвъд река Таляменто разтревожи жителите на Фриули. И така, Леонардо веднага бе изпратен да изследва течението на река Изонцо, за да разработи ефикасна система за защита по протежението на реката, която поне да спре понататъшните нашествия. Той се беше върнал с проект за подвижна преграда от дърво, шлюз, който щеше да позволи при нужда да се предизвикат наводнения, та враговете да затънат, ако се осмелят отново да направят опит за нападение.

– Твърде е скъпо – беше му отговорил служителят, който погледна проекта, преди да го внесе в сената. – Определено е по-икономично да изпратим албанските стратиоти да умрат в битка срещу турците.

Леонардо, смутен от толкова голям цинизъм, го беше погледнал с изненадано изражение и събеседникът му вероятно бе изтълкувал погрешно причините за неговото недоумение.

– Би било добре, ако наистина умрат, защото няма да трябва повече да им плащаме заплати – почувства се длъжен да уточни той.

– Не ти ли харесва Венеция? – попита сега, замис​ лен, математикът.

– Няма по-красив град на света – отвърна Леонардо.

И беше искрен. Венеция удовлетворяваше едновременно чувството му за практичност и чувството за естетика. Харесваше му, защото се доближаваше най-много до неговата представа за град като жив организъм, със свои вени, със свои вътрешни органи, оросявани директно от голямото пулсиращо сърце на морето. Допадаше му заради мултиетническата смесица и заради бързината, с която в тези вени циркулираха животът и стоките.

Понякога се спираше, запленен, на някой мост с надеждата, че ще чуе как Венеция диша. Харесваше му глъчката, носеща се от една тясна уличка в друга, обичаше да се губи и да намира пътя в лабиринта от улици. Но тъкмо защото долавяше пулсирането и дъха на града, усещането, че е чужд на целия този рояк, го караше по някакъв начин и да се измъчва. Той искаше да се чувства неразделна част от жив град като този, ала знаеше, че никога няма да се случи.

Веднага щом пристигна, фамилията Бембо, получила пари от Джулиано деи Медичи, му предостави малък празен склад, за да си отвори своя работилница поне временно. Там окачи незавършения портрет на Изабела д’Есте, който се надяваше да продължи и да не приключи никога, и няколко малки милански картини за довършване. Венецианците тутакси проявиха интерес към творбите му. Поне сред познавачите славата на „Тайната вечеря“ го бе изпреварила и бе пристигнала преди него.

След това посети най-прославения артист във Венеция в момента, Джовани Белини, в работилницата му – огромен склад, пълен с ученици и работници. Докато разговаряше с възрастния художник, стигна до заключението, че във Венеция бе нужно нещо съвсем различно от неговата малка работилница: тук клиентите, духовници или светски лица, изискваха бързина на изпълнението и точност на доставките; неговият маниакален перфекционизъм и вече пословичната му бавност нямаше да намерят плодородна почва. Той не беше пригоден за Венеция. Никога не би могъл да свикне с нейния ритъм, с безмилостната ѝ жизненост.

– Няма по-красив и жесток град на света – поправи се веднага.

Онова, което най-много го измъчваше, беше статуята на Колеони близо до печатницата на най-популярния венециански издател, Алдо Мануцио, направена от Верокио, който бе дошъл да умре във Венеция преди дванайсет години.

Конната статуя на кондотиера Бартоломео Колеони, издигната от неговия стар флорентински учител на „Кампо Сан Дзаниполо“, беше творбата, която той се бе заел да надмине със своя паметник на Франческо Сфорца на кон в Милано: едно пропуснато предизвикателство, все още изгарящо го отвътре. Учениците са длъжни да надминат учителите си – това е задължение, което те негласно поемат към своите преподаватели, чиято слава, както е известно, бива удвоявана от добрите ученици. Тази статуя му тежеше на съвестта като строг бащин укор.

Но не заради всички тези събития или заради срещите през последния месец трябваше да си отиде. Имаше по-дълбока причина, която обаче в никакъв случай не можеше да разкрие пред монаха.