Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Брат Лука остави перото в мастилницата и стана от писалището, за да посрещне приятеля си, спрял се на прага на килията му в манастира „Фрари“.

– Единствената улика, с която разполагаме – додаде Леонардо, – е одеждата, типична за последовател на Савонарола, каквато убиецът е носел в деня на убийс​ твото, и тази улика ни води право във Флоренция. Трябва да открия престъпника. И на всяка цена да намеря тези книги.

Монахът се учуди още повече. Вече се беше примирил и смяташе, че и Леонардо е забравил за престъп​ лението в Милано. Освен това войските на половин Европа бяха пръснати из Италия и да се открие убиец, който със сигурност отдавна бе напуснал града, беше все едно да се търси игла в копа сено.

– Успокой душата си и не мисли повече за тези книги, никога няма да ги намериш – отговори францисканецът приповдигнато. – А колкото до убийството, ако човешката справедливост има граници, то вярвай поне в божествената.

Честно казано, Леонардо също имаше някои познати във Венеция. Флорентинците, които нямаха връзки с републиканското правителство на своя град, се въртяха около Джулиано деи Медичи, по-малкия брат на Пиеро, син на Лоренцо Великолепни. Джулиано се беше установил във Венеция и Леонардо се бе запознал с него и Пиеро в Милано по време на едно тяхно посещение при Мавъра преди няколко години. Фамилията Медичи правеше всичко възможно да си възвърне отново Флоренция и използваше гъстата мрежа от международни отношения, която бе изплела, когато държеше в ръцете си юздите на политическата власт. Той се бе отправил към Риалто, към немного пищната резиденция, която Медичите бяха запазили във Венеция дори след фалита на местния филиал на тяхната престижна банка. Джулиано го бе посрещнал много сърдечно и го бе свързал с някои венециански благородници, негови приятели.

Сред тях беше Бернардо Бембо, когото и Леонардо познаваше добре: венецианец, който преди двайсетина години, веднага след заговора „Паци“, когато още не се бе преместил в Милано, беше посланик на Венецианската република във Флоренция, беше се влюбил в една омъжена флорентинка, на име Джиневра, и беше помолил Леонардо – тогава той нямаше трийсет години – да ѝ направи портрет. Сега Бернардо го прие радушно и го повери на сина си Пиетро, трийсетгодишен литератор, с когото се водеха приятни и много интелигентни разговори, лудо влюбен във вдовица от регион Марке, с която Леонардо, все още разстроен от събитията в Мантуа, обичаше да разговаря абстрактно за платоническата любов и която на свой ред го бе запознала с някои авторитетни членове на венецианския сенат.

Леонардо и Пиетро Бембо посетиха библиотеката на площад „Сан Марко“, защото искаха да видят около осемстотинте ръкописа, почти петстотин от тях на гръцки, които кардинал Висарион беше оставил на Венецианската република след смъртта си, преди трийсетина години. Кардиналът и василиански монах от Трапезунд бил най-добрият ученик на Гемист Плитон, а също и неуморим радетел за унията между двете църкви – Православната и Католическата – и за нов кръстоносен поход срещу турците, както по време на Фераро-Флорентинския събор от 1438–1439-а, така и (дори още повече) след завладяването на Константинопол от страна на турците през 1453 година, когато папа бил Енеа Силвио Пиколомини от Сиена, или Пий II, който се противопоставил с всички възможни средства на Сиджизмондо Малатеста, ала след това обявил новия поход и починал в Анкона в очакване на войските, които големите европейски владетели били обещали, но в действителност никога не събрали. Корабите на венецианския флот стигнали късно в Анкона и веднага били върнати обратно празни. Сиджизмондо Малатеста, слязъл от кораба в Морея няколко месеца по-рано, щял да ги очаква напразно, преди да се откаже и да се върне с единствения трофей от тази експедиция: книгите и тленните останки на Гемист Плитон.

След това Висарион, мъж с добре развито чувство за реалност, насърчил брака на Зоя Палеологина, произхождаща от императорско семейство, дъщеря на пос​ ледния деспот на Морея, с Иван III, княз на Москва – събитие, което щяло окончателно да раздели Западна и Източна Европа, православни и католици и да предопредели необратимия край на мечтата за обединение и за един нов християнски Византион. От плана за спасяване на Константинопол и Гърция останали само онези ръкописи, онзи изключителен компендиум на античната гръцка култура, който сега Италия и Западът трябваше най-сетне да започнат да изучават. Освен тези книги, все още в оригиналните сандъци след трийсет години, единственото достъпно нещо беше каталогът, съставен от Федерико да Монтефелтро, държал някои от тях на съхранение в Урбино до смъртта на Висарион.