Джон Коннолли - Игра на духове

Той паркира, разтовари багажника на колата си и занесе всичко в кабинета си, след което отвори плика. Вътре имаше набор от документи, които го информираха, че Рейчъл е завела дело за формалното уточняване на посещенията и попечителството над Сам. Паркър ги прочете, осъзнавайки, че при последната им среща процедурата вече е била задействана. Седна до прозореца в кабинета си и се загледа навън в луната и мочурищата. Седеше неподвижно и след време заспа с лице към тъмнината. Дрямката му беше неспокойна, но въпреки това не видя как Дженифър приближава между дърветата, нито как стои пред прозореца и го гледа с очи, твърде стари за детското ѝ лице. После седна на верандата с гръб към стената на къщата и остана там да бди над баща си, додето се съмна.

Паркър се събуди схванат и вкочанен от студ на стола. Чувстваше се по-зле, отколкото ако въобще не беше заспивал. Часовникът показваше 7:00. Изкушаваше се просто да си легне в леглото и да се завие през глава, но се притесняваше, че може никога да не стане повече. Документите, които беше получил от адвоката на Рейчъл, не бяха съвсем неочаквани; те повече то натъжиха, отколкото разгневиха, и го разочароваха от лицемерното ѝ в неговите очи поведение.

„Не биваше да се стига дотук - мислеше си той, - но вината за това е моя.“

Той се качи горе, съблече се и си взе душ, после облече чисти дрехи и си направи кафе и препечени филийки. По-късно щеше да се види с Мокси Кастин, за да обсъди проблема и да реши какво да прави по-нататък. При всички положения искаше да причини колкото може по-малко страдание на Сам. Знаеше, че и Рейчъл би искала същото.

Паркър захапа една препечена филийка, взе чашата си с кафе и се върна в кабинета си, за да фокусира цялото си внимание върху документите на Еклънд. Макар навън да беше студено, той открехна прозореца, защото стаята миришеше на сън, и без да иска бутна нещо червено-черно, което падна на верандата отвън. Излезе да го вземе. Когато се върна, носеше наниз от зимни шушулки и стъбла - от онези, които дете би направило, докато си почива.

От онези, които Дженифър обичаше да ниже и подарява на майка си и баща си.

Паркър внимателно закачи наниза на лампата, за да виси до него, докато работи. Светлината се променяше, сенките нарастваха, а той четеше за Мъчениците от Капстед и техния край. Това беше името, което им бяха дали другите.

А те самите се наричаха Братята.

Тоби Тейър познаваше само още един човек, който знаеше за разследванията на Джейкъб Еклънд, или поне само един, с когото можеше да сподели тревогите си. Благодарение на Еклънд знаеше за семейните връзки на Майкъл Маккинън с покойния Каспар Уеб. Преди това името му не значеше нищо за него, но детективът му беше разказал достатъчно, за да го накара да се радва, че никога не са се срещали. Нямаше никакво желание да се среща с хората, които Уеб беше оставил след себе си, а именно, тъй наречените Майка и Филип. Нито можеше, нито искаше да се обръща за съвет към тях.

Сега обаче съпругата и синът на Маккинън бяха мъртви, а местонахождението на Еклънд - неизвестно. Тейър можеше да отиде в полицията и да им разкаже, каквото знаеше, но в най-добрия случай щяха да го сметнат за луд, а в най-лошия - за заподозрян.

Затова вдигна телефона и позвъни на Мишел Сулиер. Разговорът го накара да се почувства малко по-добре. Сулиер не беше вярваща като Еклънд или като самия Тейър, но се съгласи, че и двамата трябва да внимават. За разлика от Тейър тя продължаваше да се надява, че той ще се върне жив и здрав.

Тейър затвори с чувството, че Сулиер не е осъзнала докрай степента на заплахата, пред която са изправени. Тя все още вярваше, че Братята, ако въобще съществуваха, са обикновени смъртни. Той обаче не смяташе така.

Често беше спорил с Еклънд за Братята. Той вярваше, че те са били безнадеждно покварени още преди да се заселят по тези брегове, и Новият свят просто им е дал по-голяма територия за действие от Стария. Тейър не беше толкова сигурен. Той се чудеше дали няма нещо в земята на Америките, някаква стихия, която привличаше същества като Братята и подхранваше най-долните им апетити. Представяше си я като скрит огън, като пламтящи въглени, които горят невидими в същия този щат под град Сентралия, проявявайки се само като облаци от серен газ и пукнатини в асфалта, докато някъде дълбоко в недрата на земята горят ли, горят.

Тейър се облегна на любимия си фотьойл. Можеше отново да открие мъртвите Братя. Знаеше къде се крият; мислеше, че знае и защо. Трябваше само да затвори очи и да заспи.