Джон Коннолли - Игра на духове

В задната част на къщата имаше малка пристройка. Единственият прозорец беше висок и тесен и не се отваряше. В единия край имаше отвор с решетка за вентилация, въпреки че помещението имаше и електроинсталация. От двете страни на дъбовата вратата бяха заковани метални листове. Имаше една голяма ключалка и още една решетка за вентилация на нивото на лицето, но в метала и дървото имаше дупки като от премахнат болт. Паркър провери ключалката. Беше одраскана отвън, но не и отвътре. Усети мириса на белина и огледа циментовия под. Бързо откри следите от метална рамка за легло, както може би и от маса със стол. Беше виждал такива стаи и преди: за последно в онова място, наречено Отреза. Това не беше стая, в която човек стоеше по желание, а в която можеше да бъде държан против волята му.

Той се върна в кухнята и погледа снимките, забодени на корковата дъска на стената. Едната беше копие на онази от бюрото в офиса на Еклънд, на която детективът се усмихваше до бившата си жена. Преди не бе забелязал приликата. Не беше толкова очевидна. Ако не беше видял пристройката, може би въобще нямаше да направи връзката.

Клаудия Сансъм беше по-млада версия на бившата жена на Еклънд.

Паркър си спомни как детективът се бе сприятелил с Оскар Сансъм, как бе предложил помощта си, как се бе постарал да бъде винаги в течение на разследването. Припомни си подробности от откриването на трупа, признаците на занемареност, загадката за това, как една жена може да изчезне за три години, а после да се появи заровена в земята.

Еклънд.

Чу Луис да го вика, но не можеше да помръдне. Гледаше снимката и се чудеше как се различават любовта и омразата в такива ситуации.

Луис се появи на вратата. В ръка държеше прастар лаптоп.

- Онзи казва, че това е на Еклънд.

Паркър седеше на кухненската маса на Еклънд с лаптопа пред себе си. Лесно щеше да се сети за паролата, дори Кърк да не му я беше казал: Милена, името на бившата му жена. На десктопа имаше двайсетина папки, но само една с името на Паркър.

Той я отвори. Вътре имаше снимки. Някои бяха негови, но повечето на дъщеря му и всичките до една направени през последните два месеца.

Десет минути по-късно Паркър се върна в дневната. Кърк Бъкнър седеше на пода до стената в почти същата поза като жена си предишната вечер и като че ли се стремеше да гледа където и да е, само не към трупа ѝ.

- Това е било на Джейкъб Еклънд - каза Паркър.

- Не знам за какво говорите.

- Аз не съм ченге. Нищо, което кажете тук, няма да важи в съда. Засега всичко е между нас. Ще опитам пак: Джейкъб Еклънд. Намерили са тялото му в автоморга, собственост на ваш роднина.

- Нямам нищо общо с това.

- Вие ли го убихте?

Кърк го погледна в очите.

- Не.

Паркър му повярва.

- Ако полицията намери този лаптоп, колкото и да отричате, все едно. Той ви свързва с Джейкъб Еклънд.

Бъкнър изглеждаше озадачен. Отвори уста да каже нещо, но после я затвори пак. Може да беше много неща, но не и тъп. Достатъчно беше загазил и без това. Притежанието на лаптопа щеше да утежни още повече положението му.

- Никакъв лаптоп не помня - каза той.

Паркър стана и излезе от къщата. Когато се върна, лаптопът вече не беше у него.

А полицията беше на път.

Стаята, в която се бе състояла първата среща на Майка и Филип, беше напълно празна, също като останалата част от сградата. Само Майка беше там. Тя изслуша Паркър, без да го прекъсва, докато ѝ разказваше каквото знае или каквото искаше тя да знае. Наясно бе, че премълчава някои подробности. Не би и очаквала друго. Ако в изминалите събития се криеше по-дълбока истина, тя се съмняваше, че дори Паркър я осъзнава докрай. Въпреки това бе впечатлена, че той се бе върнал и бе направил жеста да даде някакво обяснение, било то частично и незадоволително.

- История с духове значи - каза тя накрая.

- Може би.

- А вие вярвате ли в духове, господин Паркър?

- Само в свои собствени, но това е без значение. Те вярват и цялото това насилие е резултат от тази вяра.

Майка кимна.

- Значи въпросът е приключен. Бих искала да възнаградя усилията ви.

- Не искам парите ви.

- Защото мислите, че са мръсни ли?

- Защото знам, че са мръсни.

- Имате някои много старомодни схващания, господин Паркър.

- Надявам се, че е така.

Той се надигна да си върви.

- Не ме попитахте за сина ми.

Паркър я погледна. На лицето му бе изписано отрепетирано безстрастно изражение.

- Чух, че е заминал.