Джон Коннолли - Игра на духове

Замисли се какво ще стане, ако Сали не излезеше от ступора. Не можеше да я влачи като зомби със себе си. Ако искаха да оцелеят, и двамата трябваше да бъдат нащрек. Може би заради вкуса на кафето, може би заради аромата на пържения бекон, но започваше да се надява, че все пак ще избягат. Елинър вече я нямаше, другите вероятно също; поне това бе успял да разбере от Сали. Може би най-после всичко бе свършило и онова, което бе погълнало Елинър и останалите, щеше да се задоволи с тях. Със старите Братя бе свършено, но Кърк и Сали още бяха тук. Бяха живи. Можеха да започнат начисто.

Беконът беше почти готов, а двете филийки размразен хляб тъкмо бяха изскочили от тостера. Той си доля още кафе, наля една чаша и за Сали и раздели храната в две чинии. Ако се наложеше, щеше да я накара да яде насила. Щеше да я храни като дете, като птиче.

Кърк влезе в дневната. Одеялото лежеше захвърлено на пода, а Сали не се виждаше никъде. Погледна в банята и в странната пристройка отзад, но и двете бяха празни. Отиде до входната врата на бунгалото и се опита да я отвори. Нещо тежеше от другата страна. Дръпна по-силно и този път вратата леко се открехна, колкото да види какво става отвън.

Сали беше коленичила на земята. Беше свалила блузата си и увила единия ръкав около врата си, а другия беше завързала за декоративната метална скоба в средата на вратата, след което бе използвала собствената си тежест, за да затегне примката. Лицето ѝ имаше червеникавоморав цвят, а езикът ѝ висеше от устата. Кожата ѝ още бе топла.

Кърк понечи да развърже ръкава от вратата с надеждата да я съживи, но се спря. Дори да успееше да свести Сали, не можеше да я закара в болница. Ако избягаше и се обадеше за линейка по пътя, щяха да блокират всички шосета.

Кърк застана над сестра си. Запря единия си крак от вътрешната страна на вратата, сложи ръце върху раменете ѝ и силно ги натисна. Стори му се, че чу звук, но може и да грешеше. Дори да беше така, успокояваше се той, вероятно не беше признак на живот, а последно издихание.

Той се върна в кухнята, намери нож и преряза примката. Завлече тялото ѝ в дневната и го остави на пода. След малко размисли и я покри с одеяло. После отиде за последно в кухнята. Хапна малко хляб с бекон и зави остатъците в кухненско фолио за по-късно. Намери един термос и го напълни с кафе. Накрая събра, каквото намери и му се стори полезно - няколко книги, швейцарско ножче, два-три пуловера и ризи, едно палто, дънки, които му бяха само малко по-дълги, и ги натъпка в един голям сак. Остави го до вратата и погледна тялото на Сали. Нямаше смисъл да си губи времето, за да я зарови. Беше почистил, доколкото можеше, но ако дойдеше полиция, веднага щяха да разберат по огъня, че е имало някой тук. Един труп повече или по-малко нямаше да бъде от голямо значение.

- Сбогом, Сали - каза той и отвори вратата.

Там го посрещна дулото на пистолет.

Паркър бе последвал интуицията си след откриването на тялото на Еклънд в автоморгата. Обади се на Арт Къриър, който пък се свърза с най-близкия съсед на убития детектив. Един поглед бе достатъчен, за да се види автомобилът пред бунгалото, но въпреки това Арт си направи труда лично да отиде, докато Паркър още беше на път.

Кърк Бъкнър дори не се опита да се съпротивлява или избяга - не че щеше да има някакъв смисъл. Ейнджьл и Луис също бяха насочили оръжията си към него. Той легна на земята, както му бе заповядано, и позволи на Паркър да вземе пистолета от джоба на якето му. Предпазителят му още бе свален.

- Къде е съпругата ви? - попита Паркър.

- Вътре. Мъртва е. И не ми беше съпруга, а сестра.

Паркър въобще не си направи труда да разнищи въпроса.

Не му беше времето сега.

Ейнджьл рискува да хвърли поглед в къщата, докато Луис го покриваше.

- Имаме тяло на пода. Горната част е покрита с одеяло.

Паркър върза ръцете на Бъкнър със свински опашки, които взе от колата си, а Ейнджьл се приближи до тялото все така прикриван от Луис. Дръпна одеялото и видя подутото лице на Сали Бъкнър. Провери за пулс, макар очевидно да беше излишно.

- Мъртва е - съобщи той на Паркър.

- Обеси се - обясни Бъкнър. - На дръжката на вратата.

Той вдигна очи към Паркър и добави: - Не съм я убил аз. Ни най-малко.

Не се обадиха веднага в полицията. Бездруго нямаше как: мобилните им телефони нямаха покритие и трябваше някой да излезе на главния път или да иде при съседа и да помоли да използва неговия телефон.

Паркър се възползва от възможността да претърси бунгалото, но това не му отне много време. Спалнята и банята, пък и останалата част на къщата, издаваха само мъжко присъствие, но книгите и дивидитата по лавиците в дневната бяха странна смесица от мъжки и женски вкусове, характерни повече за дома на двойка.