Фредерик Форсайт - Иконата

– Ще изложиш ли писмено всичко, което ни разказа, Джок? До края на деня, ако обичаш. После ще трябва да го отнеса по-горе. И мисля, че е добре да го споделим с колегите си в Лангли. Шон, би ли се заел с това?

Оперативният за западното полукълбо кимна. Сър Хенри се изправи.

– Опасна работа. Необходимо е да го предотвратим на всяка цена. Политиците трябва да ни дадат зелена улица да спрем този човек.

Но това не стана. Последствията бяха, че малко преди края на месец август сър Хенри Кумс бе поканен в кабинета на най-висшия служител във Външното министерство на "Кинг Чарлс“.

Като несменяем помощник-министър, сър Реджиналд Парфит не само беше колега на началника на СИС, но и един от Петимата мъдреци, който – заедно с равните му по ранг в Кабинета и Министерствата на финансите, отбраната и вътрешните работи – бе натоварен с отговорността да препоръча на министър-председателя евентуален приемник на сър Хенри Кумс.

Двамата мъже се познаваха отдавна, поддържаха приятелска връзка и си даваха ясна сметка, че ръководят две съвсем различни губернии.

– Онзи проклет документ, който хората ти са донесли от Русия миналия месец... – подхвана Парфит.

– Черният манифест.

– Именно. Много добро заглавие. Твоя ли беше идеята, Хенри?

– На резидента в Москва. Стори ми се съвсем подходящо.

– Напълно. Точно „черен“ е думата. Виж сега, споделихме го с американците, но само и единствено с тях. Стигна до възможно най-високо място. Нашият господар и повелител – имаше предвид външния министър – се запозна с него, преди да излезе в отпуска и да се отдаде на удоволствията в Тоскана. Американският държавен секретар също го прочете. Излишно е да ти казвам, че отвращението беше повсеместно.

– Ще вземем ли мерки, Реджи?

– Мерки ли? Виж сега, точно в това е проблемът. Правителствата взимат официални мерки срещу правителства, а не срещу чужди опозиционери. Официално този документ – той сложи длан върху копието на манифеста на бюрото си – не съществува, като се изключи фактът, че двамата знаем за него. Официално дори не го притежаваме, като се има предвид, че без съмнение е откраднат. За съжаление, поуката от всичко това е, че официално нито едното, нито другото правителство е в състояние да предприеме каквото и да било.

– Всичко това официално – възрази Хенри Кумс. – Но нашето правителство, следвайки поуките на неизчерпаемата си мъдрост, поддържа поверената ми служба именно с цел да реагира, ако се наложи, неофициално.

– Естествено, Хенри, естествено. Доколкото разбирам, намекваш за един вид тайна операция.

Сър Реджиналд изрече последните две думи са такова изражение, сякаш бе надушил неприятна миризма.

– И друг път сме се разправяли със злонамерени маниаци, Реджи. Тихо и кротко, без много шум. Знаеш, че това ни е работата.

– Но рядко сме постигали успех, Хенри. И точно в това е проблемът. Политическите ни господари от двете страни на Атлантика живеят с убеждението, че колкото и тайна да изглежда една операция в момента на извършването ѝ, след време нещата винаги излизат на бял свят. За тяхно огромно съжаление. Американските ни приятели още се будят нощем от поредица „гейтове" : Уотъргейт, Ирангейт, Контригейт. И нашите помнят всички онези издънки, последвани от следствени комисии и опозоряващи доклали. Атаки в парламента, оръжия за Ирак... Следиш ли мисълта ми, Хенри?

– Искаш да кажеш, че не им стиска.

– Грубичко, но както винаги, точно. От край време имаш усет към фините изрази. Не мисля, че на някого ще му хрумне да отпуска помощи или кредити на този човек, ако или когато дойде на власт, но само толкова. Що се отнася до някакви драстични мерки, отговорът е не.

Помощник-министърът съпроводи първия разузнавач до вратата. Когато блестящите му сини очи срещнаха погледа на колегата му, в тях нямаше никакъв компромис.

– И Хенри, това наистина означава НЕ.

Докато пътуваше с колата покрай кейовете на ленивата Темза към Воксхол Крос, сър Хенри Кумс осъзна, че няма друг избор, освен да приеме междуправителственото решение. Навремето едно ръкостискане не беше достатъчно, а дискретността се подразбираше и спазваше от само себе си. През последните десет години, откакто изтичането на информация бе станало едно от малкото успешни занимания, за всичко бяха необходими подписи. А те обикновено се връщаха като бумеранг към онзи, които ги бе положил. Никой в Лондон или във Вашингтон не беше готов да се подпише под заповед към тайните служби за предприемане на "активни мерки" срещу Игор Викторович Комаров.