Фредерик Форсайт - Иконата

– Разбира се – съгласи се Ървин.

Кумс разказа в най-общи линии онова, което се бе случило през последните шест седмици в Москва и в Лондон. Най-вече в Лондон.

– Нямат намерение да предприемат каквото и да е било и решението им е окончателно – завърши той. – Ще оставят събитията да следват своя ход, каквито и да са последствията от тях. Поне така ми каза нашият високоуважаем външен министър преди два дни.

– Боя се, че доста ме надценяваш, ако смяташ, че бих могъл да направя каквото и да било, за да провокирам повече решителност у бюрократите на „Кинг Чарлс“ – каза сър Найджъл. – Аз съм просто един стар пенсионер. Както е казал поетът, всички пътища са извървяни, всички страсти – изживяни [16] Джон Милтън, „Самсон“. – Бел, пр. .

– Нося два документа, които бих искал да прегледаш – продължи Кумс. – Единият представлява пълен доклад за събитията – доколкото сме ги разгадали правилно – от момента, в който един смел, макар и наивен, старец е откраднал папка от бюрото на личния секретар на Комаров. Сам ще прецениш дали убеждението ни за достоверността на Черния манифест е правилно.

– А другият?

– Самият манифест.

– Благодаря ти за доверието. Какво предлагаш да направя?

– Вземи документите, иди си вкъщи, прочети ги и виж какво ти е мнението.

Когато празните чинийки с оризов пудинг с конфитюр бяха раздигнати, сър Хенри Кумс поръча кафе и две чаши от специалния портвайн, произвеждан от клуба.

– А ако се съглася с всичко, което казваш: че манифетът всява ужас, че не е измама, тогава какво?

– Мислех си, Найджъл.., онези хора, с които, предполагам, ще се срещнеш в Америка следващата седмица...

– Боже Господи, Хенри! Дори ти не би следвало да знаеш за това.

Куме сви виновно рамене, но вътрешно бе доволен, че номерът му мина. Съветът наистина щеше да се събира, а Ървин бе един от поканените.

– Колкото и банално да ти прозвучи, имам си шпиони навсякъде.

– Нищо не ми остава, освен да се радвам, че нещата не са се променили много от мое време насам – каза Ървин. – Добре, да предположим, че наистина ще се срещна с някои хора в Америка. И какво от това?

– Оставям на теб да решиш. Ако сметнеш, че документите не си струват усилието, изгори ги. Ако пък прецениш, че трябва да отидат отвъд Атлантика, постъпи, както намериш за добре.

– Боже, колко вълнуващо!

Кумс извади запечатан пакет и го подаде през масата. Ървин го прибра в куфара си сред покупките, които току-що бе направил в „Джон Люис“: няколко нови гоблена за госпожа Ървин, която обичаше да бродира калъфки за възглавници през зимните вечери.

Разделиха се във фоайето и сър Найджъл Ървин взе такси до гарата, за да хване обратния влак за Дорсет.

Лангли, Септември 1989

Когато Олдрич Еймс се върна във Вашингтон, от деветгодишната му кариера като агент на КГБ все още оставаха близо пет удивителни години. Въшлив с пари, той започна новия си живот с къща за половин милион долара и чисто нов ягуар в гаража. И всичко това при годишна заплата от петдесет хиляди. На никого не му направи впечатление.

Понеже бе оглавявал съветското звено в мисията в Рим, която иначе се обслужваше от Западноевропейския отдел, Еймс се върна на работа във възловия отдел СИ. От гледна точка на КГБ, беше жизнено важно той да остане там, където би могъл да има достъп до безценните триста и едно досиета.

Това обаче никак не беше лесно. Ръководил от място тайната война срещу руснаците в Афганистан, Милтън Биърдън също току-що се бе завърнал в Лангли. Първата му работа като новоназначен началник на отдел СИ бе да направи опит да се отърве от Еймс. Но, подобно на предшествениците си, и той срещна съпротива.

Вездесъщият бюрократ Кен Мългрю се бе издигнал в административната йерархия до поста директор на личния състав и като такъв имаше огромно влияние при разпределението и назначението на хората в ЦРУ.

Той и Еймс бързо възстановиха алкохолното си приятелство и на Биърдън бе оказан натиск да остави Еймс в отдел СИ.

Междувременно ЦРУ беше компютъризирало огромна част от секретните си досиета, доверявайки най-съкровените си тайни на най-несигурната машина, измислена някога от човека. Еймс бе направил всичко възможно да разучи новата техника още в Рим. Сега му трябваха само кодовете за достъп и можеше да извлече информация от досиетата, без дори да става от бюрото си. Нямаше да са му необходими пазарски чанти, с които да изнася документите, нито пък щеше да му се налага да се подписва за всяко едно досие.