Фредерик Форсайт - Иконата

Първият пост, на който Мългрю успя да вреди приятелчето си, бе началник на звено „Външни операции“ в отдел СИ. Но „Външни операции“ работеха само с агенти, намиращи се извън СССР и страните от Източния блок. А това не включваше Лисандър, спартанския воин, който ръководеше отдел К в щаба на КГБ в Източен Берлин, нито пък Орион, ловеца, който се подвизаваше по висшите етажи на съветското Министерсто на отбраната в Москва. Делфи, оракулът, също се намираше в Съветския съюз и подаваше ценна информация от коридорите на руското Външно министерско, а четвъртият– с кодово име Пегас, който се канеше да прелети Атлантика, правеше ядрените си изследвания в секретен град някъде между Москва и Урал.

Още с идването си на новия пост Еймс направи опит да провери Джейсън Монк, който вече го превъзхождаше по ранг, но не получи никакъв резултат. Липсата на сведения за него в звено „Външни операции“ обаче му беше достатъчна да разбере едно: всички агенти, които Монк ръководеше, се намираха в самия Съветски съюз. Клюките и Мългрю му казаха останалото.

Из коридорите се говореше, че Джейсън Монк е най-добрият, последната и единствена надежда на отдела. Чуваше се още, че е единак, особняк, който работи по свои си закони, сам поема рисковете ѝ може би отдавна щеше да е изритан от отдела, ако не беше едно: методите му се радваха на успех в една организация, която все по-често се сблъскваше с провали.

Като всеки книжен плъх, Мългрю ненавиждаше Монк. Мразеше независимостта му, отказа му да попълва формуляри в три екземпляра и най-вече имунитета му към всякакви оплаквания от страна на хора като Мългрю.

Еймс се възползва от тази ненавист. От двамата той носеше повече на пиене и успяваше да остане с акъла си, въпреки алкохолните изпарения. Пийнеше ли, Мългрю обичаше да се хвали и развързваше езика си.

Така една късна вечер през септември 1989-а разговорът отново се завъртя около нестандартния самотник и Мългрю изломоти, че доколкото бил чул, един от агентите на Монк бил „някаква голяма клечка, вербувана преди две-три години в Аржентина“.

Не се знаеше нито име, нито прозвище. Но КГБ умееха да се ориентират. „Голяма клечка“ можеше да бъде само човек от втори секретар нагоре. В „две-три години“ влизаше периода от осемнайсет месеца до три години.

След бърза проверка на дипломатите, работили в Буенос Айрес през този период, бе съставен списък от седемнайсет души. Информацията на Еймс, че човекът не е излизал в чужбина след това, намали бройката на дванайсет.

За разлика от ЦРУ, съветското контраразузнаване изобщо не се церемонеше. Хората на КГБ веднага започнаха да проучват кой колко харчи, как живее и дали не си е купил наскоро нещо ценно. Малък, самостоятелен апартамент, например...

Първият ден на септември беше прекрасен. От Ламанша подухваше лек бриз и белите гребени на вълните се гонеха чак до далечния бряг на Нормандия.

Сър Найджъл крачеше по скалистата пътека между Дърлстън и Сейнт Олбън и с наслада вдишваше соления въздух. От край време обичаше да се разхожда тук. Действаше му тонизиращо след опушените заседателни зали и нощите, прекарани в четене на поверителни документи. Разходката сякаш прочистваше съзнанието му, подреждаше мислите, изхвърляше несъщественото и подвеждащото и извеждаше напред същината на проблема.

Беше посрещнал зората наведен над двата документа, който Хенри Кумс му бе дал. Прочетеното го шокира. Разследването, проведено след срещата на госпожица Стоун със странния скитник, подхвърлил нещо в колата ѝ, му се понрави напълно. На тяхно място и той би действал така.

Спомняше си Джок Макдоналд съвсем бегло, като напорист младеж, който изпълняваше разни поръчки в Сенчъри Хаус. Явно човекът доста се бе издигнал оттогава. А със заключението на доклада беше напълно съгласен: Черният манифест не е нито шега, нито измама. Мислите му се върнаха на самия манифест. Евентуалните последствия от програмата на pуския демагог навяха зловещ спомен от младостта.

Беше осемнайсетгодишен, когато през 1943-а, най-после го приеха в Британската армия. Изпратиха го в Италия. Ранен при атаката на Монте Касино, той бе върнат обратно в родината и след излизането си от болница, въпреки молбите да го пратят отново на фронта, беше зачислен към военното разузнаване.

На двайсет години, вече лейтенант, той прекоси Рейн с Осма армия и там попадна на нещо, което не пожелаваше на никого на тази възраст – всъщност на каквато и да било възраст – да му се наложи да види. Гледката на концентрационния лагер в Берген-Белсен щеше да го стряска насън, докато е жив.