Фредерик Форсайт - Иконата

Монк се усмихна и мина на руски.

– Разбира се, професоре, когато решите. Но преди това имам нещо за вас. Прочетете го най-напред, пък после се обадете, ако искате.

Притеснен и объркан, ученият взе писмото на момчето и хвърли поглед към първите две думи.

– Какво е това безобразие? – запротестира. – Нахълтвате тук и...

– Нека поговорим пет минути и ще си тръгна. Тихо, без излишен шум. Но първо ме изслушайте. Моля ви.

– С нищо не можете да ме заинтригувате. Предупредили са ме за вас...

– Женя е в Ню Йорк — каза Монк.

Професорът онемя и зяпна от почуда. Беше посивял и изглеждаше стар за петдесетте си години. Той се наведе да вземе очилата си за четене, сложи ги на върха на носа си, погледна към Монк и бавно седна на леглото.

– Женя? Тук? В Америка?

– След последната ви среша в Ялта е получила разрешение да замине за Израел. В транзитния лагер в Австрия се свързала с нашето посолство и поискала убежище. В лагера разбрала, че чака дете от вас А сега, прочетете писмото.

Професорът бавно зачете. Когато свърши двата листа увиснаха в ръцете му. Погледът му застина в отсрещната стена. Той свали очилата и разтърка очи Две тежки сълзи бавно се отрониха от ресниците му и се стекоха надолу по лицето.

– Имам син – прошепна той. – О, Господи, имам син.

Монк извади снимка от джоба си и му я подаде. Под бейзболната шапка момчето грееше в лъчезарна усмивка. Имаше лунички и едно извадено зъбче.

– Иван Иванович Блинов – каза Монк. – Никога не ви е виждал. Познава ви само от една поизбеляла снимка от Сочи. Но ви обича.

– Имам син – повтори човекът, който можеше да конструира водородни бомби.

– Но имате и съпруга – вметна Монк.

Блинов поклати глава.

– Валя почина от рак миналата година.

На Монк му призля. Той беше свободен човек. Щеше да иска да остане в Щатите. Не това бе целта на занятието. Блинов му спести въведението.

– Какво искате?

– Искаме след две години да приемете една покана да изнесете лекция на Запад и да се установите тук.

– Ще ви докараме до Щатите, където и да се намирате. Животът ви ще бъде чудесен. Преподавателско място в престижен университет, просторна къща в покрайнините, две коли. И Женя и Иван до вас. Завинаги. И двамата много ви обичат, а мисля, че и вие не сте безразличен към тях.

– Две години.

– Да, още две години в Арзамас-16. Но искаме да научим всичко. Разбирате ли ме?

Блинов кимна. До края на нощта Монк го накара да запомни адреса в Източен Берлин и му връчи флакон с пяна за бръснене, в който някъде сред аерозола плуваше малко шишенце с невидимо мастило за единственото му писмо. И дума не можеше да става да се проникне в Арзамас-16. Предаването трябваше да стане при една-единствена среща, а година след това той щеше да избяга с всичко, което беше в състояние да изнесе.

Докато вървеше към фоайето, Джейсън Монк отчаяно се бореше с гласовете на съвестта си. „Долен мръсник, трябваше да го накараш да остане тук още сега“, казваше единият. „Да не си благотворителна организация за събиране на разделени семейства? Ти си шпионин, по дяволите. Това ти е работата и толкоз“, отвръщаше му другият. А самият Джейсън Монк се закле, че един ден Иван Евдокимович Блинов ще живее в Съединените щати заедно с жена си и малкия си син, а Чичо Сам ще му се издължи за всяка една минута от тези две години.

Срещата се състоя два дни по-късно в кабинета на сър Хенри Кумс на последния етаж в сградата на Воксхол Крос, шеговито известна като Палат на светлината и културата. Името водеше началото си от един стар, отдавна починал воин, който се казваше Рони Блум. Като ориенталист, при една командировка в Пекин той бе попаднал на сграда с такова име. С нищожната си светлина и мизерната си култура тя му напомнила за собственото му работно място в старата централа на Сенчъри Хаус. Службата се премести на нов адрес, но името си остана.

Освен Макдоналд и сър Хенри на срещата присъстваха и двамата оперативни директори за източното и западното полукълбо и шефът на Руския отдел, Марчбанкс. Макдоналд говори почти цял час, отговаряйки от време на време на въпросите на началниците си.

– Е, господа? – попита сър Хенри накрая.

Всеки каза мнението си. Бяха единодушни. Налагаше се изводът, че Черният манифест наистина е бил откраднат и представлява автентична програма за намеренията на Комаров след идването му на власт: създаване на еднопартийна диктатура с цел външна агресия и вътрешен геноцид.