Фредерик Форсайт - Иконата

Веднъж годишно се разрешавала ваканция в одобрен курорт, на цени, далеч по-ниски от обичайните, а след това – пак обратно зад телените огради, при щателно преглежданата кореспонденция, подслушваните телефони и наблюдаваните приятелства.

Преди да навърши трийсет, Иван се оженил за Валя, млада библиотекарка и учителка по английски. Тя го научила на езика, за да може да чете в оригинал множество технически публикации, които редовно се доставяли от Запад. Отначало били щастливи, но бракът постепенно се помрачил от едно нещастие: и двамата копнеели за дете, но не могли да имат.

През есента на 1977-а Иван Блинов бил на курорт в Кисловодск в Северен Кавказ, където срещнал Женя Розина. Както често се случвало в златната клетка, отпуската на съпругата му била по друго време.

Женя била двайсет и девет годишна, с десет години по-млада от него, разведена, от Минск, също без деца, жизнена, свободомислеща, редовен слушател на "гласовете“ (Гласът на Америка и Би Би Си) и читател на дръзки списания като „Полша“, издавано във Варшава и много по-либерално и разнообразно от досадната и догматична руска преса. Лишеният от свобода учен бил очарован от нея.

Решили да си пишат, но тъй като Блинов знаел, че неговата кореспонденция се проверява (имал достъп до много тайни), предложил ѝ да му пише чрез един приятел в Арзамас-16,чиято поща не се следяла.

През 1978-а отново се срещнали по предварителна уговорка, този път в Сочи на брега на Черно море. Бракът на Блинов вече съществувал само на хартия. Приятелството им се превърнало в бурна любов. Срещнали се за трети и последен път в Ялта и разбрали, че още се обичат, но връзката им е безнадеждна.

Той не можел да се разведе с жена си. Ако тя си имала друг мъж, би било различно, но друг нямало. Не била красива. Но му останала вярна в продължение на петнайсет години и макар любовта помежду им да била увяхнала, те все още били приятели и той не би могъл да я посрами с развод. Не и в затворената общност, в която живеели.

Женя не направила опит да му противоречи, но по друга причина. Казала му нещо, което не знаел дотогава – че е еврейка. Един брак с нея щял да сложи край на кариерата му. Освен това тя вече била подала документи в отдел „Визи и разрешителни", за да емигрира в Израел. По времето на Брежнев имаше нова изселническа вълна. Целунали се, любили се, а после се разделили завинаги.

– Останалото знаете – каза тя.

– Транзитния лагер в Австрия, нашето посолство

– Да.

– И Иван Иванович.

– Шест седмици след ваканцията в Ялта разбрах, че нося дете от него. Иван се роди тук. Той е гражданин на Съединените американски щати. Поне той ще порасне свободен.

– Писахте ли му след това, съобщихте ли му?

– Защо? – попита тя с огорчение. – Той е женен. Живее в златен затвор, толкова затворник, колкото всеки бандит по лагерите. Защо да му пиша? За да му припомня всичко отначало? Да го накарам да копнее за нещо, което не може да достигне?

– Казали ли сте на малкия за баща му?

– Да. Че е велик човек. Добър човек. Но че е далече.

– Нещата се променят – подхвана леко Монк. – Сега може би му разрешават да пътува до Москва. Имам приятел, който редовно ходи по работа там. Можете да пишете на онзи човек в Арзамас-16, чиято кореспонденция не се следи. Да помолите бащата да отиде в Москва.

– Защо? Какво да му кажа?

– Той трябва да знае, че има син – отвърна Монк. –Накарайте момчето да му пише. Ще направя всичко възможно баща му да получи писмото.

Преди да си легне, малкият Иван написа на добър, но трогателно развален руски, две странички писмо, започващо с думите: „Дорогой папа...“

„Грейси“ Фийлдс се върна в посолството малко преди обед на 11 август. Почука на вратата на Макдоналд и завари резидента потънал в мрачни мисли.

– „Балона“? – попита Макдоналд.

Фийлдс кимна.

Когато двамата се затвориха в конферентна зала „А“, Фийлдс извади снимка на мъртвото лице на стар мъж и я сложи на бюрото.

Беше от заснетите при огледа в гората и досущ приличаше на онази, която следователят Чернов бе донесъл в посолството.

– Видя ли се с твоя човек? – попита Макдоналд.

– Да. И работата май наистина ще се окаже сериозна. Убитият е бил чистач в централата на Съюза на патриотичните сили.

– Чистач?

– Именно. Чистил е кабинетите им. Като Невидимия на Честъртън: всяка вечер присъстващ, но незабелязан от никого. Идвал е около десет вечерта от понеделник до събота, почиствал кабинетите от край до край и си тръгвал преди изгрев слънце. Затова е приличал на скитник. Живеел е в коптор. Получавал е мизерна заплата. Има и друго.