Фредерик Форсайт - Иконата

– Не можете да пробиете?

– О, напротив. Сключих договори. Имам офис. Имам и партньори. Но знаете ли какво стана?

Канадецът седна на масата на Джеферсън и започна да разказва.

– Пристигам тук с всичко за търговията с дървесина, от което се нуждая – или поне си мисля, че се нуждая. Наемам офис в един нов бизнесцентър и два дни по-късно на вратата ми чука някой. Отварям и ви _ спретнат, изтупан, костюм, вратовръзка. "Добър ден, господин Уайът, казва ми. Аз съм новият партньор".

– Познавахте ли го? – попита Джеферсън.

– Ни най-малко. Оказа се представител на местната мафия. А ето и сделката: той и хората му прибират петдесет процента от всичко. В замяна купуват или фалшифицират всеки лиценз, разрешително, фактура или документ, който някога би могъл да ми потрябва.

Ликвидират бюрокрацията с едно телефонно обаждане, гарантират доставките да идват винаги навреме и разрешават всякакви спорове с работниците. За петдесет процента.

– И вие му казахте да ви се маха от очите.

– Нищо подобно. Бързо се уча. На това му викат да имаш „покрив“. Тоест протекция. Без покрив доникъде не можеш да стигнеш. Най-вече защото ако им откажеш, ще останеш без крака. Просто ще ти ги взривят някой ден.

Джеферсън го погледна с невярващи очи.

– Мили Боже! Чувал съм, че престъпността тук е страшна, но чак дотам...

– Повярвайте ми! Дори не можете да си представите какво е.

Едно от нещата, които изумяваха западните наблюдатели в Русия след падането на комунизма, бе шеметният възход на руския престъпен свят, наричан, поради липса на по-подходящ израз, руската мафия. Някои чужденци смятаха, че това е ново явление, родено едва след края на комунизма, но не можеха да бъдат по-далеч от истината.

В Русия от векове насам съществуваше огромна престъпна мрежа. За разлика от сицилианската мафия, тя не се ръководеше от определена група лица и никога не бе напускала границите на страната. Но съществуваше – под формата на гигантско братство с местни вождове и членове, верни до смърт на своята банда.

Сталин се бе опитал да го унищожи, изпращайки хиляди от членовете му в трудови лагери. Единственият резултат бе, че „зеките“ практически започнаха да управляват лагерите с мълчаливото съгласие на надзирателите, които предпочитаха да си живеят живота, вместо да треперят кога семействата им ще бъдат проследени и наказани. В много от случаите руските „воры в законе“ – крадците по закон, равни по ранг на италианските донове – ръководеха бизнеса си от килиите на трудовите лагери.

Една от ирониите на Студената война е, че комунизмът може би щеше да се срине десет години по-рано, ако не беше престъпният свят. Дори партийните шефове в крайна сметка бяха принудени да сключат траен мир с него.

Причината бе съвсем проста: това бе единственото нещо в СССР, което работеше ефективно. Един директор на завод, произвеждащ жизненоважен продукт, можеше да види основната си машина блокирана поради повреда в някоя съвсем незначителна част. Ако тръгнеше по бюрократичните канали, щеше да чака да му доставят нова в продължение на шест месеца, може би дори година, а през това време целият завод щеше да бездейства.

Ако обаче поговореше със зет си, който имаше приятел с подходящи връзки, повредената част щеше да пристигне в завода след седмица. После директорът щеше да си затвори очите за няколко тона стомана, изчезнали от склада му, които пък щяха да заминат за друг завод, чиято суровина не бе пристигнала навреме. Накрая и двамата директори щяха да подправят счетоводните си книжа, за да покажат, че са изпълнили нормите си.

В общество, чиито движещи механизми са сковани от склерозирала бюрокрация и очебийна некомпетентност, черният пазар е единствената смазка. Съветският съюз през цялото си съществуване се бе крепил на тази смазка, а в последните си десет години изцяло бе разчитал на нея.

Мафията винаги бе контролирала черния пазар. След 1991-а бе излязла на бял свят, за да просперира и да се развие. А развитието ѝ бе главоломно. От обичайните си територии – алкохола, наркотиците, рекета и проституцията – тя се бе разпростряла във всички възможни сфери на живота.

Онова, което наистина будеше изумление, бе бързината и безцеремонността, с която бе завзета цялата руска икономика. Факторите за това бяха три. Първият бе незабавната и неизменна жестокост, която руската мафия демонстрираше при всеки опит да и се противопоставят. Жестокост, пред която американската Коза Ностра би изглеждала слабохарактерна. Всеки руснак или чужденец, дръзнал да откаже на мафията да се включи в бизнеса му, получаваше едно-единствено предупреждение – обикновено побой или умишлен палеж,– след което биваше екзекутиран. Това важеше дори за шефовете на големи банки.