Фредерик Форсайт - Иконата

Мъжът се оказа як. Не се олюля, не изпусна ножа, но реши да избяга. Приятелят му се изправи на крака и го последва, оставяйки оръжието си на земята.

Европеецът бе наблюдавал разправата, без да каже нито дума. Определено съзнаваше, че щеше да е мъртъв, ако русият мъж насреща му не се бе намесил. Беше строен, млад, със смугла кожа и черни очи, но не приличаше на местните араби и беше облечен с бяла риза и тъмен костюм. Монк тъкмо се канеше да го заговори, когато той кимна с благодарност и се и измъкна през единия от изходите.

Монк се наведе да вземе кинжала. Не беше оманска кунджа, пък и оманците рядко нападаха чужденци по улиците. Ножът беше йеменски, с характерната права и опростена дръжка. По него Монк предположи и националността на нападателите: принадлежаха към някое от племената във вътрешността на Йемен.

„Какво, по дяволите, правят толкова далече по крайбрежието на Оман?, помисли си той. И защо имат зъб на младия европеец?“

Професионалният му нюх го накара да се върне в посолството и да потърси човека на ЦРУ там.

– Случайно да имате снимки на другарчетата от Съветското посолство? – попита го.

Не беше тайна, че след провала на гражданската война в Йемен през януари 1986-а, Съветският съюз се бе изтеглил напълно от държавата, оставяйки прокомунистическото йеменско правителство в бедност и огорчение. Преглътнали с гняв онова, което смятаха за унижение, йеменците се обърнаха към Запада за търговски кредити и финансови инжекции, без които страната ум не можеше да оцелее. От този момент нататък животът на всеки руснак, попаднал в Йемен, започна да виси на косъм. "От любовта, в омраза изродена, по-безпощадна под небето няма." [13] Уилям Конгрийв, "Опечалената невеста". – Б, пр.

В края на 1987-а руснаците вече бяха открили напълно "оборудвано" посолство в твърдо антикомунистическия Оман и ухажваха пробритански настроения султан.

– При нас няма – отвърна колегата на Монк, – но британците сто на сто имат.

Неколкостотин метра деляха лабиринта от тесни и влажни коридори, в който се помещаваше Американската легация, от далеч по-приличната сграда на посолството на Великобритания. Двамата преминаха през огромните резбовани порти, кимнаха на портиера и тръгнаха през двора. Цялото имение навремето бе принадлежало на богат търговец и имаше славна история.

В единия край на масивната ограда имаше паметна плоча, оставена от римски легион, тръгнал на боен поход през пустинята. В средата на двора се издигаше пилонът с британското знаме, гарантирало навремето свободата на всеки роб, успял да го достигне.

Двамата тръгнаха наляво към сградата на посолството, където вече ги чакаше резидентът на СИС.

– Какъв е проблемът, момчета? – попита англичанинът, след като се ръкуваха на входа.

– Проблемът – отвърна Монк – е, че току-що видях един човек на пазара, който ми се стори руснак.

Монк обясни убеждението си с незначителната подробност, че мъжът бе извадил яката на разкопчаната си риза върху ревера на сакото, а така се носеха най-вече руснаците.

– Е, заповядайте да прегледате снимките тогава – каза англичанинът и ги поведе към хладното и просторно фоайе.

Кабинетите на СИС бяха на последния етаж. Щом стигнаха, домакинът отвори един сейф и извади албум със снимки.

Всички новопристигнали служители на Съветското посолство бяха там: заснети на летището, на улицата или на терасата на някое кафене. Младият мъж с тъмните очи беше последен. Вяха го снимали как прекосява залата на летището при пристигането си.

– Местните момчета много ни помагат за тая работа – обясни англичанинът. – Руснаците трябва предварително да съобщят за пристигането си във Външно министерство и да поискат акредитация. Ние научаваме подробностите оттам. Когато наближи някой да идва, пращат ни вест и ние се зареждаме с фотоапаратите, където трябва. Това ли е той?

– Да. Нещо повече за него?

Англичанинът прегледа документите.

– Ето го. Ако може да им се вярва, той е трети секретар, двайсет и осем годишен. Името му е Умар Гунаев. Звучи ми татарско.

– Не – отвърна Монк умислено, – чеченец е. При това мюсюлманин.

– Мислите, че е сътрудник на КГБ? – попита британецът.

– О, да. Без съмнение.

– Много ви благодаря за това. Искате ли да направим нещо? Да се оплачем на правителството?

– Не, няма нужда – отвърна Монк. – В крайна сметка всички трябва да си изкарваме прехраната. Достатъчно е, че знаем кой е. Ако се обадим, само ще пратят някой друг на негово място.