Фредерик Форсайт - Иконата

Вторият фактор бе безпомощността на полицията която, без средства и достатъчно хора, без опит и подготовка, просто не беше в състояние да се справи с урагана от престъпност, връхлетял страната след падането на комунизма. Третият фактор бе традиционната и повсеместна корупция, която се ширеше в цяла Русия, подпомогната след 1991-ва и от невижданата инфлация.

При комунизма курсът на долара спрямо рублата беше две към едно – смехотворно изкуствено съотношение, което изобщо не отразяваше реалната покупателна способност на рублата, но все пак бе наложено в Съветския съюз, където проблемът не беше в недостига на пари, а в липсата на стоки, които да бъдат купени с тях. Инфлацията стопи спестяванията и докара работещите на твърда заплата до просешка тояга.

Когато седмичната заплата на един полицай е по-ниска от цената на чорапите на краката му, много е трудно да го убедиш да не вземе банкнотата, пъхната в очевидно подправена шофьорска книжка.

Но не в това бе бедата. Руската мафия държеше в ръцете си цялата бюрокрация, чак до най-висшите кръгове на властта. А в Русия бюрокрацията ръководи всичко.

Така разрешителни, лицензи, концесии, общинска недвижима собственост – всичко можеше за нула време да се купи от съответния служител, за да осигури астрономически печалби за мафията.

Другото явление, изумило наблюдателите, бе бързината, с която руските мафиоти преминаха от обикновено рекетьорство към законен бизнес, без да изпускат вече завоюваните позиции. На американската Коза Ностра ѝ бяха необходими двайсет години да осъзнае, че законният бизнес, завъртян с приходи от рекет, хем увеличава печалбите, хем служи за изпиране на мръсните пари. Руснаците разбраха това за по-малко от пет и през 1995-а вече притежаваха или контролираха четирийсет процента от националната икономика. Когато това стана, те отдавна бяха излезли извън пределите на родината си с любимите си специалности – оръжие, наркотици и незаконно присвояване на средства в комбинация с безпрекословно насилие – и бяха сложили ръка на цяла Западна Европа и Северна Америка.

Проблемът бе, че бяха прекалили. Алчността им беше съсипала икономиката, от която живееха. Към края на 1995-а от страната бяха откраднати и незаконно изнесени руски суровини за петдесет милиарда долара, предимно в злато, диаманти, ценни метали, нефт, газ и дървесина. Стоките се купуваха с ненужни рубли, при занижени цени и с помощта на държавните бюрократи. Продаваха се навън за долари. Част от валутата отново се обръщаше в рубли за нови подкупи и беззакония, а останалото се трупаше по сметки в чужбина.

– Проблемът е – каза Уайът мрачно, допивайки бирата си, – че това изтичане на средства продължи прекалено дълго. Всички заедно, корумпираните политици, корумпираните бюрократи и гангстерите, просто убиха златната кокошка, която ги направи богати. Чели ли сте за възхода на Третия Райх?

– Да, много отдавна. Защо?

– Спомняте ли си описанието на последните дни на Ваймарската република? Опашките с безработни, уличната престъпност, стопените спестявания на хората, кухните за бедни, скудоумците, които се карат в Райхстага, докато държавата фалира? Точно това става тук. Историята се повтаря. Боже, трябва да тръгвам. Имам среща с едни хора за обяд. Беше ми приятно, че си поговорихме, господин?...

– Джеферсън.

Името не му направи впечатление. Явно господи Уайът не четеше „Дейли Телеграф“.

„Интересно“, помисли си лондонският журналист когато канадецът си тръгна.

Ако се съдеше по изрезките от вестниците, които редовно получаваше, мъжът, когото му предстоеше да интервюира тази вечер, май наистина щеше да се окаже единственият, способен да спаси нацията.

Дългата черна чайка щеше да пристигне да го вземе в шест и половина и той излезе на входа да я изчака. Беше точен като часовник и очакваше и от другите такава точност. Носеше черен панталон, блейзер, искрящо бяла памучна риза и вратовръзката на клуб „Гарик“. Изглеждаше чист, елегантен, суетен и англичанин до мозъка на костите си.

Чайката си проби път през вечерното движение, тръгна на север към булевард „Киселни“ и сви в една от преките преди околовръстното шосе. Щом наближиха зелената метална врата, шофьорът извади радиостанцията си и натисна някакво копче.

Камерите над стената уловиха приближаващата се кола и пазачът на вратата свери номера ѝ. Цифрите отговаряха на онова, което бе записал в дневника си, и той отвори портата.