Фредерик Форсайт - Иконата

– Струва ми се, споменах в Спърнъл, че работя във външното министерство – каза Марчбанкс и подхвана скариридите си.

– Доколкото си спомням, да – отвърна Уърдинг.

Доста се бе колебал дали изобщо да приеме поканата за обяд. Денят му винаги започваше в десет сутринта и завършваше малко след залез слънце и той можеше да отдели два часа за обяд – три, ако се брои пътят от Кънъри Уорф до Усет Енд и обратно – само ако наистина си струва.

– Всъщност истината е, че работя в една друга сграда, малко по-надолу от „Кинг Чарлс“, от другата страна на реката – поясни Марчбанкс.

– А-ха – кимна редакторът.

Познаваше зданието на Воксхол Крос, макар никога да не бе влизал в него. Обядът се очертаваше интересен.

– По-конкретно, занимавам се с Русия.

– Не ви завиждам – каза Уърдинг, унищожавайки и последната скарида с късче черен хляб. Беше едър мъж, със завиден апетит. – Доколкото разбирам, здравата са го закъсали.

– Има нещо такова. След смъртта на Черкасов очакванията са насочени към предстоящите президентски избори.

Двамата замълчаха и изчакаха сервитьорката да поднесе агнешкото със зеленчуци и кана червено вино от избата на „Брукс“. Марчбанкс напълни чашите.

– Те са предрешени – отбеляза Уърдинг.

– И ние така мислим. Комунистите претърпяха провали през годините, а реформаторите така и не успяха да намерят верния подход. Май няма какво да спре Игор Комаров по пътя към президентския пост.

– Това лошо ли е? – попита редакторът. – В Последния материал, който гледах за него, приказките му ми се сториха смислени. Стабилност на валутата, край на разрухата, борба с мафията. Такива работи.

Уърдинг бе известен с пестеливия си език и обичаше да говори в телеграфен стил.

– Точно така. Звучи прекрасно. Но той все пак си остава загадка. Какво точно смята да прави? Как възнамерява да постигне целите си? Твърди, че ненавижда чуждите кредити, но как смята да се справи без тях? Да не би да има намерение да ликвидира дълговете на Русия, като ги изплати в девалвирали рубли ?

– Няма да посмее – каза Уърдинг.

Знаеше, че „Телеграф“ има кореспондент в Москва, но той отдавна не бе изпращал нищо за Комаров.

– Смятате ли? – възрази Марчбанкс. – Ние не сме толкова сигурни. Някои от речите му са доста крайни, но от друга страна, в личен разговор той успява да убеди събеседниците си, че не е чак такъв звяр. Къде е истината?

– Мога да помоля нашия човек в Москва да поиска интервю.

– Опасявам се, че едва ли ще го получи – каза разузнавачът. – Предполагам, че всички кореспонденти в Москва редовно правят подобни опити. Но Комаров изключително рядко дава интервюта и демонстрира ненавист към чуждата преса.

– Я виж ти, тук предлагат пай с петмез! – възкликна Уърдинг. – Бих хапнал едно парче.

За англичаните на средна възраст едва ли има по-голямо удоволствие от това някой да ги нагости с лакомство, което са яли в детската градина. Сервитьорката донесе пай и за двамата.

– Как тогава да се доберем до него? – попита Уърдинг.

– Връзките му с обществеността се ръководят от един младок, чиито съвети той явно слуша. Името му е Борис Кузнецов. Много начетен, завършил един от колежите на американската "Айви Лийг". Ако изобщо има ключ към Комаров, той го държи. Според сведенията ни, малкият много харесва статиите на вашия Джеферсън.

Марк Джеферсън беше член на редакционнатаколегия и редовно пишеше за тематичната страница на "Телеграф“. Занимаваше се с политика, вътрешна и външна, владееше тънкостите на полемиката и беше заклет консерватор. Уърдинг замълча и се съсредоточи върху десерта си.

– Идеята не е лоша – каза накрая.

– Вижте – подхвана Марчбанкс, доволен, че номерът му ще мине, – постоянни кореспонденти в Москва, с лопата да ги ринеш. Но един известен журналист, дошъл да направи портрет на бъдещия лидер, на мъжа на утрешния ден – това вече е друго нещо.

Уърдинг се замисли.

– Може би трябва да представим и тримата кандидати. За да има известен баланс.

– Чудесно – отвърна Марчбанкс, макар да не мислеше така. – Но каквото и да си говорим, Комаров оставя най-силно впечатление у хората. Другите двама са просто статисти. Ще се качим ли горе за по едно кафе?

– Да, идеята ви определено ми допада – заяви Уърдинг, когато двамата се настаниха в горния салон под портрета на Дилетантите. – Трогнат съм от вашата загриженост за тиража на вестника ни, но какво искате да го попитаме?

Марчбанкс се усмихна на прямотата на редактора.