Фредерик Форсайт - Иконата

Пренебрегвайки молбите на КГБ да се действа внимателно и премерено, Горбачов нареди всички агенти, разкрити от Олдрич Еймс, да бъдат арестувани незабавно.

В Язенево Юрий Дроздов, печеният стар генерал, оглавил групата „Колокол“, вече виждаше Еймс на бесилото. С толкова блиц-арести на техни агенти, онези от Лангли веднага щяха да разберат, че сред редиците им има предател. Щяха да се разтърсят и да го намерят. За негово изумление това не стана.

Междувременно генерал Бояров подготвяше своята комисия „Крисолов“, групата, която трябваше да разпитва предателите след тяхното залавяне. За шеф на тази комисия му трябваше по-специален човек. Досието вече лежеше на бюрото му: полковник, едва четирийсетгодишен, но опитен, виртуоз в разпитите, който не знаеше провал. Той прелисти страниците.

Роден през 1945-а в Молотов, някога Перм, а от 1957-а, когато сталиновият главорез Молотов изпадна в немилост, отново Перм. Син на герой, оцелял след войната и завърнал се у дома да създаде потомство.

Малкият Толя израснал според суровите норми на сивия северен град и изцяло наследил схващанията на фанатизирания си баща, който ненавиждал Хрушчов заради критиките му към героя Сталин.

През 1963-а, на осемнайсетгодишна възраст, младежът постъпил войник и бил разпределен във вътрешните войски, подразделение към Министерство на вътрешните работи, натоварено с охраната на затвори, трудови лагери и места за задържане и изпълняващо функциите на звено за борба с масовите безредици. В тези части, където царят репресии и строг контрол младият войник се чувствал като риба във вода. Резултатите му били толкова добри, че му оказали рядката чест да го прехвърлят в Ленинградския военен институт по чужди езици – ковачницата на кадри за КГБ, известна сред посветените като „Кормушка“ (Ясла), защото непрекъснато захранва редиците с нови попълнения. Завършилите я са пословични със своята жестокост, преданост и вярност. Младежът блеснал и там, и отново бил възнаграден.

Този път с назначение в московската централа на Второ главно управление, където прекарал четири години, спечелвайки си репутацията на отличен служител, задълбочен следовател и майстор на разпитите. Всъщност той така се специализирал в тях, че написал доклад който получил висока оценка и му спечелил прехвърляне в националната щабквартира на Второ главно управление.

От този момент нататък той не напуснал Москва. Работел предимно срещу омразните американци, наблюдавал посолството им, следял дипломатическия персонал. Прекарал една година в Следствената служба, но отново се върнал във Второ. Преподаватели и началници не бяха пропуснали да отбележат в досието му неприкритата ненавист към англичани, американци, евреи, шпиони и предатели, а също и необяснимия, но приемлив садизъм по време на разпитите.

Генерал Бояров затвори папката с усмивка. Точно такъв човек му трябваше. Щом се искаха бързи резултати, без излишно протакане, по-добър от полковник Анатолий Гришин едва ли можеше да се намери.

Нагоре по улица „Сейнт Джеймс“ се издига сива каменна сграда, със синя врата и две-три потънали в зеленина кашпи отпред. Табелка няма. Онези, които познават мястото, не биха срещнали трудност да го открият. Останалите няма да са добре дошли и просто ще го подминат. Клуб „Брукс“ не се рекламира. Но открай време събира служителите от близката „Уайтхол“ [12] Улица в Лондон, на която се намират сградите на правителството и държавната .

Именно там на двайсет и втори юли по обяд Джефри Марчбанкс се срещна с редактора на „Дейли телеграф“.

Брайън Уърдинг беше четирийсет и осем годишен и в продължение на повече от двайсет години си бе изкарвал прехраната като редови журналист, докато собственикът на „Телеграф“, канадецът Конрад Блек, не го бе откраднал от „Таймс“ преди две години с примамливото предложение да заеме овакантеното място на редактор. Уърдинг бе направил име като международен и военен кореспондент. На младини бе отразявал събитията около фолкландската война – първият му истински сблъсък с фронта, – а после, през 1990-91-а и Войната в залива.

Масата, която Марчбанкс бе резервирал, се намираше в един отдалечен ъгъл, на достатъчно разстояние от останалите посетители на клуба. Не че някой би се осмелил да даде ухо на разговора им. В "Брукс" на никого и през ум не би минало да подслушва какво си говори съседът му, но старите навици умират трудно.