Фредерик Форсайт - Иконата

– Да-а, ало!

В далечината се чуваха трясъци.

– Кой е на телефона? – попита той. – Там ли е полковник Демидов?

– Откъде да знам, по дяволите? – викна онзи отсреща. – Всеки момент ще ме застрелят тука. От министерството ли се обаждате?

– Не.

– Виж, приятел, моля те, свържи се с тях и им кажи да побързат с подкрепленията. Не можем да удържаме положението вече.

– Какви подкрепления?

– Министерството праща войски отвън. Здравата сме го загазили тук.

Човекът затвори телефона и сигурно хукна да се крие някъде.

Генерал Андреев отново остана със слушалката в ръка. „Нищо не пращат, приятел“, помисли си.

Заповедта беше съвсем ясна. Беше издадена от генерал-полковник и заместник-министър на отбраната. Никой да не напуска поделението. Можеше да и се подчини и да си спести наказанията.

Погледна през заснежения двор към осветените прозорци на Офицерския клуб, където бойците вече се веселяха.

Но в мрака пред очите му изникна изправената фигура на висок мъж, хванал за ръка дребничък кадет. "Каквото и да ти обещават, каквито и пари, постове и слава да ти предлагат, никога не предавай тези мъже“, бе казал той.

Генерал Андреев натисна вилката и набра две цифри. Отсреща, през смях и викове, се чу гласът на старшия му офицер.

– Кони, не знам колко танка можеш да изкараш и колко БТР-а, но искам всичко в тази база, което може да се движи, и всеки войник, който е в състояние да стои на краката си, в пълна бойна готовност до един час.

Последва мълчание.

– Шефе, ама наистина ли? – попита Кони накрая.

– Наистина, Кони. Таманската дивизия отива в Москва.

В първата минута на новото хилядолетие първият танк на Таманската дивизия прекоси портала на базата в Кобяково и зави към магистралата на път към Кремъл.

Двайсет и шест танка Т-80 и четирийсет и един бронетранспортьора БТР-80 запълзяха в колона по селския път, изпълвайки трите километра до магистралата.

Щом стъпиха на широкото шосе, генерал Андреев даде нареждане водачите да заемат и двете платна и да карат с пълна скорост към Москва. Облаците, прибулили небето през деня, се бяха разсеяли и над тях звездите блестяха ярки и големи. Боровите гори от двете страни на магистралата тъмнееха сковани от мраз.

От стените на Кремъл ги деляха четирийсет и три километра, а те се движеха с над шейсет километра в час. По шосето пред тях се зададе самотен шофьор. Фаровете му осветиха масата метал, която настъпваше срещу него, и той веднага свърна в гората.

На десет километра от Москва колоната приближи поста, който бележеше границата на областта. В металната кабинка четирима милиционери надзърнаха през прозореца, видяха танковете и отново седнаха на местата си, хванали се един за друг и стиснали шишетата с водка, за да не изпопадат всички от силните вибрации.

Андреев водеше колоната и пръв видя камионите на пътя. През нощта няколко частни автомобила бяха понечили да минат от двете страни на магистралата, но след кратко чакане се бяха върнали назад За Таманската дивизия връщане назад нямаше.

– Огън! – нареди Андреев.

Мерачът погледна набързо през окуляра и изстреля един сто двайсет и пет милиметров снаряд към барикадата на четиристотин метра отпред. На това нищожно разстояние никой не разбра кога единият от камионите се разлетя на парчета. На съседното платно танкът, командван от старшия офицер на Андреев, изпълни същото упражнение. От банкета запукаха някакви си автомати. Артилеристът в стоманения купол на танка на Андреев тегли един бръснещ изстрел с дванайсетмилиметровата тежка картечница и стрелбата престана.

Оцелелите бойци от Младежката лига изгледаха сащисани колоната от танкове, която мина през засадата, им като едното нищо, и се пръснаха в нощта.

Шест километра по-нататък Андреев нареди на хората си да намалят скоростта до трийсет километра в час и прати пет танка и десет бронетранспортьора на помощ на обсадените бойци в Ходинка. Втора подобна група зави на североизток да провери какво е положението около телевизионния комплекс в Останкино.

На околовръстното шосе генералът поведе останалите шестнайсет танка и двайсет и един бронетранспортьора надясно до площад „Кудрински", а оттам наляво към Министерството на отбраната.

Строени в дълга колона танковете уверено пълзяха към Кремъл, оставяйки ясни следи по скования от студ асфалт. В подземния комуникационен център на Министерството на отбраната заместиник-министър Бутов чу тътена над главата си и веднага си даде сметка , че в един град, в който се водеше битка, само една машина можеше да предизвика такъв шум.