Фредерик Форсайт - Иконата

На летището в Ходинка войниците от отряд „Вимпел“ срещаха неочаквана съпротива в лицето на малкото десантници и военни разузнавачи, които, предупредени навреме, се бяха барикадирали в сградата.

Монк излезе на „Арбат“ и спря изненадан. В източния край на триъгълния площад сивата гранитна сграда на Министерството на отбраната стоеше тиха и самотна. Никаква Черна гвардия, никаква стрелба, никакви следи от нападение. От всички цели, които организаторите на един преврат биха си поставили, най-важната може би бе Министерството на отбраната.

На петстотин метра надолу по улица „Знаменка“ отвъд площад „Боровицки“ битката за Кремъл беше в разгара си.

Защо никой не бе превзел Министерството на отбраната? От гората антени на покрива му можеше да се повикат подкрепления от всяко военно поделение в Русия.

Монк отвори тефтерчето си и набра някакъв номер.

В личната си квартира на двеста метра oт главния вход на базата в Кобяково генерал-майор Миша Андреев притягаше вратовръзката си и се готвеше да излезе. Винаги се питаше защо облича парадната си униформа, когато отива да празнува Нова година в Офицерския клуб. До сутринта така щеше да я е оплескал, че и химическото чистене щеше да е безсилно. Когато празнуваха, танкистите нямаха ранни на себе си. Телефонът в стаята му изтъня. Сигурно старшият офицер се обаждаше да го спеши. Момчетата вече бяха насядали по масите и с нетърпение чакаха да се открие празненството.

– Идвам, идвам – подвикна генералът в празната стая и посегна към телефона.

– Генерал Андреев?

Гласът му беше непознат.

– Да.

– Не се познаваме, но може да се каже, че бях приятел на вашия вуйчо.

– Радвам се.

– Той беше добър човек.

– И аз така мисля.

– Изпълни дълго си с това интервю срещу Комаров.

– Накъде биете, който и да сте?

– Игор Комаров организира преврат в Москва. Тази вечер. Начело на войските е полковник Гришин.

Черната гвардия превзема столицата.

– Добре, приятел, стига толкова шеги. Пий си водката и не ме занимавай с глупости.

– Генерале, ако не ми вярвате, защо не се обадите на който и да е ваш познат в центъра на Москва?

– Защо пък да се обаждам?

– Тук се води битка. Изстрелите кънтят из целия град. Преди да затворя, трябва да ви кажа още нещо.

Ония главорези от Черната гвардия убиха чичо Коля. По заповед на Гришин.

Миша Андреев остана със слушалката в ръка. Беше бесен. За това, че го безпокояха в дома му, по личния му телефон. За това, че се осмеляваха да се възползват от смъртта на вуйчо му. Ако в Москва наистина ставаше нещо, Министерството на отбраната щеше да е вдигнало по тревога всички поделения в радиус от сто километра около столицата

Огромната база в Кобяково се намираше едва на четирийсет и шест километра от стените на Кремъл. Той сам бе премерил веднъж разстоянието с личния си автомобил. Освен това в нея се помещаваше елитната Таманска танкова дивизия, която той бе горд да командва.

Генерал Андреев остави слушалката и телефонът моментално иззвъня.

– Хайде, Миша, чакаме те да откриеш веселбата –подкани го старшият му офицер от клуба.

– Идвам, Кони. Само да звънна един телефон.

– Добре, но не се бави, защото почваме без теб. Генералът натисна вилката и набра някакъв номер.

– Министерство на отбраната – чу се глас отсреща.

– Дайте ми дежурния офицер.

Някой друг взе слушалката отсреща и попита:

– Кой се обажда?

– Генерал-майор Андреев, командващ Таманската дивизия.

– Тук е заместник-министър Бутов.

– А, извинявайте, че ви безпокоя, господин министър. Всичко наред ли е в Москва?

– Да, разбира се. Защо?

– Не, нищо, господин министър. Просто чух нещо.., странно. Бих могъл да вдигна хората и...

– Стойте в базата си, генерале. Това е заповед. Никой да не напуска поделението. Връщайте се в Офицерския клуб.

– Тъй вярно.

Генерал Андреев отново остави слушалката. Заместник-министър? В телефонната централа в десет и половина вечерта на Нова година? Защо, по дяволите, не е със семейството си или пък не се лигавеше някъде с любовницата си? Той прерови спомените си да се сети за името на свои съкурсист от академията, който беше отишъл във военното разузнаване. Накрая намери телефона му във вътрешния указател на подразделенията в системата на МО и набра номера. Телефонът отсреща дълго звъня. Генерал Андреев погледна часовника си. Единайсет без десет. Всички се бяха натряскали, разбира се. В базата в Ходинка някой най-после успя да се добере до телефона. Преди генералът да успее да каже каквото и да било, в ушите му изкрещя глас: