Фредерик Форсайт - Иконата

Камионите бяха около трийсет, но само три от тях спряха на паркинга пред централната сграда. Зданието беше огромно, фасадата на първите пет етажа беше широка триста метра и имаше два главни входа. Над нея се издигаха още осемнайсет етажа, разгърнати на сто метра ширина. В сградата работеха осем хиляди души, но в Новогодишната нощ дежурните бяха по-малко от петстотин.

Въоръжени мъже в черно изскочиха от трите камиона и се спуснаха към входовете. Секунди по-късно персоналът от партерния етаж беше изкаран навън и строен до стената с вдигнати ръце.

Вътре в сградата ударната група, водена от разтреперан от страх портиер, се насочи право към телефонната централа, строи дежурните телефонисти в ъгъла и прекъсна всички връзки.

Един от нападателите излезе отвън, даде сигнал с фенерче на останалите камиони и те веднага изпълниха паркинга и обградиха района. Стотици въоръжени мъже се спуснаха от камионите и нахлуха в сградата.

Монк вече виждаше само силуети в прозорците на горните етажи, но нападателите, следвайки инструкциите си, се бяха пръснали из цялата сграда и събираха портативните телефони на сащисаните служители.

От лявата страна на Монк се издигаше друга, по-малка сграда, също част от телевизионния комплекс, но тъй като в нея се намираха счетоводството и администрацията, тя беше потънала в мрак.

Той посегна към телефона в колата и набра номер, който знаеше наизуст.

– Петровски.

– Аз съм.

– Къде си?

– Мръзна в една кола в Останкино.

– Аз пък седя и чакам в сравнително топла казарма, обграден от хиляда млади мъже, които всеки момент ще ме изядат.

– Успокойте ги. В момента наблюдавам как Черната гвардия превзема телевизионния комплекс. Последва мълчание.

– Я не се излагай. Сигурно има някаква грешка.

– Сигурно. Да сте пращали трийсет камиона със затъмнени фарове и хиляда въоръжени мъже в черно, които да превземат централната сграда на телевизията и да изведат дежурните под конвой? Защото точно това наблюдавам на двеста метра пред мен.

– Боже Господи! Нима наистина го прави!

– Нали ви казах, че е луд. Всъщност, може би не чак толкова. Току-виж спечелил. Има ли в Москва достатъчно трезви хора, които да защитят държавата?

– Кажи си номера и затваряй телефона!

Монк му продиктува номера, макар че в тази суматоха едва ли някой щеше да си прави труда да проследява телефонни обаждания.

– Още нещо, генерале. Няма да спрат програмата. Ще оставят записите да си вървят, докато не бъдат напълно готови.

– Виждам. В момента гледам първи канал. Дават казакски танци.

– До централните новини цялата програма е записана предварително. Не мислите ли, че вече е време да се обадите на някои хора?

Но генерал Петровски вече беше затворил. Макар да не знаеше още, поделението му щеше да бъде атакувано след по-малко от час.

Около сградата в Останкино цареше пълна тишина. Който и да бе подготвил нападението, беше си свършил работата много професионално. В жилищните блокове от двете страни на булеварда почти всички прозорци светеха. Зад тях развеселени хора с чаши в ръце гледаха същата тази телевизия, която тихомълком бе превзета само на неколкостотин метра от тях.

Монк внимателно бе проучил картата на Останкино. Да излезе на главния булевард сега, бе равносилно на самоубийство. Но зад гърба му се простираше лабиринт от малки улички, който водеше на юг към центъра на града. Можеше да се измъкне през Проспект мира – основната артерия към центъра, – но подозираше, че и там няма да го посрещнат с отворени обятия.

Без да пали фаровете, той обърна колата, излезе подпря се на капака и изпразни един пълнител на автоматичния си пистолет право към камионите и сградата на телевизията.

От двеста метра изстрелите му прозвучаха като фойерверки, но куршумите стигнаха целта си. Три от прозорците на сградата издрънчаха на счупено, предното стъкло на един от камионите се пръсна, един куршум дори успя да отнесе ухото на един от нападателите. Другарят му изгуби самообладание и затрещя с калашника си в нощта.

Зад двойните прозорци, задължителни за мразовитата московска зима, телевизорите гърмяха до последно и много от празнуващите не чуха стрелбата. Но куршумите на калашника разбиха три от прозорците на апартаментите наблизо и отвътре започнаха да надничат уплашени граждани. Някои от тях хукнаха към телефоните си да звънят на милицията.

Мъжете пред сградата на телевизията бързо се ориентираха откъде са дошли изстрелите. Монк се метна на колата и запраши, без да пали светлините, но превратаджиите чуха ръмженето на двигателя и започнаха да стрелят след него.