Фредерик Форсайт - Иконата

В Беларус и Полша московското му волво не привлече никакво внимание, а според документите, които носеше, той бе просто руски бизнесмен, тръгнал на делова среща в Германия. Дори и да бяха претърсили колата му, властите нямаше да открият нищо.

В Германия, където руската мафия имаше сериозно лоби, той смени волното с мерцедес с немска регистрация и без проблеми се сдоби с ловна пушка с оптичен мерник. Така оборудван, продължи пътя си на запад.

След новите споразумения в Европейския съюз, границите практически не съществуваха и той преминаваше от държава в държава редом с останалите автомобили, които митническите служители пропускаха с досадно махване с ръка.

С пристигането той си купи подробна карта на района, който го интересуваше, откри най-близкото село до целта, а след това и самото имение. След селото той просто проследи пътните знаци, стигна до малка отбивка, прочете табелата на входа, увери се, че именно това е мястото, което търсеше, и продължи нататък.

Прекара нощта в някакъв мотел на осемдесет километра оттам и още преди изгрев слънце се върна на мястото. Остави колата на три километра от имението и измина останалия път пеша през гората, докато не излезе до реда дървета зад къщата. Когато първите лъчи на слабото зимно слънце огряха земята, той зае позиция до ствола на един огромен бряст и зачака. От мястото си виждаше къщата и целия двор на триста метра пред него, но оставаше скрит за чужди погледи.

Животът наоколо постепенно започна да се пробужда. Един фазан важно докрачи на няколко метра от него, изгледа го нахално и си замина. Две сиви катерици зашумуляха в клоните над главата му.

В девет часа на двора излезе мъж. Механика вдигна бинокъла си и фокусира лещите, докато фигурата се приближи пред погледа му, сякаш беше едва на петдесет метра от него. Не беше човекът, когото чакаше. Беше просто прислужник, който взе наръч дърва от навеса до оградата и се прибра обратно вътре.

В единия край на двора имаше конюшня. От две от клетките подаваха глави два едри жребеца – един червенокафяв, другият тъмнокестеняв. В десет часа някакво момиче дойде да им донесе свежо сено и отново се прибра.

Малко преди дванайсет един възрастен мъж излезе от къщата, прекоси двора и отиде да погали конете. Механика разгледа лицето му с бинокъла, погледна снимката на замръзналата трева до него и грабна пушката.

Зае позиция върху изпъкналите корени на бряста и долепи око до мерника. Карираното сако на мъжа изпълни кръга на мишената. Механика махна предпазителя, стисна здраво пушката и бавно натисна спусъка.

Изстрелът отекна в равнината. Мъжът с карираното сако полетя напред. Дупката на гърба му в областта на сърцето се изгуби в каретата на сакото му. Тялото му се долепи до бялата врата на конюшнята. Коленете му поддадоха и той се свлече надолу, оставяйки кървава диря по бялата боя. Вторият изстрел отнесе половината му глава.

Механика стана, пъхна пушката в кожения ѝ калъф, преметна я през рамо и хукна през гората. Беше запомнил пътя, по които бе дошъл шест часа по-рано и бързо стигна до колата си.

Двата изстрела в зимното утро едва ли щяха да направят впечатление някому. Ловците по тия места бяха много. После някой щеше да погледне през прозореца и да хукне паникьосан към конюшнята. Щяха да последват писъци, суматоха, отчаяни опити да се направи нещо – все изгубено време. След това разговор с полицията, объркани обяснения, уточняващи въпроси. Накрая от полицията щяха да изпратят кола, а после може би и да блокират пътищата.

Но вече щеше да бъде прекалено късно. След петнайсет минути той беше в колата си, след двайсет пътуваше по селския път. Трийсет и пет минути след изстрелите вече беше една от стотиците коли на най-близката магистрала. По това време местният полицай току-що бе взел първите показания и се обаждаше по радиостанцията си до най-близкия град да изпратят следователи.

Един час след изстрелите Механика вече бе изхвърлил пушката си от един предварително набелязан мост и пътуваше към дома.

Малко след седем вечерта първите фарове бавно се задоха в мрака към осветения комплекс на телевизионния център в Останкино. Джейсън Монк седеше на волана на колата си, запалил двигателя, за да поддържа що-годе нормална температура в студеното купе.

Беше паркирал в една малка уличка встрани от булевард "Академик Корольов“. Срещу него то другата страна на булеварда се виждаше централната сграда на телевизията, а зад него извисяваше снага предавателната кула. Щом видя, че този път фаровете не са само два, той угаси двигателя и издайническият пушек от ауспуха изчезна.