Фредерик Форсайт - Иконата

Той набра внимателно текста на компютъра и натисна бутона за кодиране на информацията. Съобщението изчезна от екрана, съхранено на дискетата като неразгадаема поредица от цифри в очакване на следващото минаване на сателита на ИнТелКор.

Монк нямаше повече работа край компютъра. Батериите му бяха заредени, беше включен, оставаше му само да чака сигнала от сателита.

Джейсън Монк не беше и чувал за Рики Тейлър от Калъмбъс, Охайо. Не го познаваше, нямаше и да разбере кой е. Но пъпчивият тинейджър може би спаси живота му.

Рики беше седемнайсетгодишен компютърен маниак – един от онези непригодни младежи, родени в ерата на компютрите, които прекарваха живота си, взирайки се в светещия екран.

Получил първия си персонален компютър на седемгодишна възраст, той бе преминал през всички възможни степени на усъвършенстване, докато накрая законните предизвикателства се изчерпаха и само пиратските експерименти бяха в състояние да му доставят необходимата доза „наркотик“, с който да задоволява страстта си.

Кроткият ритъм на сменящите се сезони, момчешкото приятелство, трепетите по първа любов – всичко това не представляваше интерес за Рики. Единственото, което му доставяше удоволствие, бе да прониква в най-ревниво пазените компютърни база-данни.

През 1999-а ИнТелКор не само притежаваше основна част от комуникационните сателити за стратегически, дипломатически и търговски цели, но се славеше и като ненадминат производител на най-сложните компютърни игри.

Рики се бе ровил в Интернет до писване, беше станал абсолютен спец във всички познати и свободно достъпни игри и жадуваше да се потопи в суперпрограмите на ИнТелКор. Проблемът бе, че те струваха пари, с каквито той не разполагаше. Затова от седмици се мъчеше да проникне в системата на ИнТелКор през задната врата. След толкова усилия смяташе, че почти е успял.

Осем часови пояса на запад от Москва на екрана на компютъра му за хиляден път се изписа: „Въведете код за достъп“. Той натрака предполагаемата комбинация. На екрана за пореден път се появи: „Достъп отказан.“

Някъде на юг от анадолските планини сателитът на ИнТелКор следваше траекторията си към Москва.

Създавайки кодирания предавател на Монк, компютърните специалисти от многонационалния екип на фирмата бяха програмирали четирицифрен код, с който паметта на машината можеше да бъде унищожена. Това щеше да заличи доказателствата за истинската мисия на Монк и щеше да го предпази, в случай че бъде заловен. Стига да успееше да въведе кода, разбира се.

Ако обаче компютърът попаднеше невредим в ръцете на врага, разсъди главният експерт – бивш шифровчик от ЦРУ, извикан специално за случая, – „лошите“ можеха да го използват, за да изпращат фалшиви съобщения.

За да удостовери самоличността си, Монк трябваше да включва във всяко свое съобщение поредица от нищо незначещи думи. Ако тези думи не съществуваха в текста, бившият експерт на ЦРУ щеше да разбере, че онзи отсреща – който и да е той – се бърка, където не му е работата. Тогава можеше да се свърже чрез сателита с компютъра на Монк и да използва същите онези четири цифри, за да заличи паметта му и да остави на "лошите“ една ненужна кутия.

Рики Тейлър вече беше влязъл в системата, когато случайно натрака именно тези четири цифри. Сателитът се търкулна над Москва и изпрати обичайния си сигнал. Лаптопът отговори и сателитът, следвайки подадените му инструкции, моментално го ликвидира.

Монк разбра за случилото се едва когато отиде да провери компютъра си и завари съобщението обратно на екрана в прав текст. Това означаваше, че сателитът не го е приел. Той го изтри ръчно, давайки си сметка, че по неизвестни за него причини връзката му със света е прекъсната.

Малко преди да замине от Лондон, сър Найджъл Ървин му бе дал един адрес. Той не знаеше къде се намира, нито пък кой живее там, но това бе единственото, с което разполагаше.

С малко повече пестеливост можеше да слее двете си последни съобщения в едно, съдържащо най-важното, което сър Найджъл Ървин трябваше да знае. Може би щеше да успее да го изпрати. За получаване на съобщения вече и дума не можеше да става. За първи път в живота си той беше съвсем сам – без инструкции, без потвърждения, без обратна връзка.

Можеше да разчита единствено на най-старите си съюзници в Голямата игра: инстинкта, хладнокръвието и късмета. Молеше се поне те да не му изневерят.

Игор Комаров дочете текста и се облегна на стола си. По принцип бе безкръвен и блед, но този път Гришин забеляза, че лицето му е бяло като платно.