Фредерик Форсайт - Иконата

Салонът беше утихнал и разговорът бе станал достояние на всички посетители по масите. На Гришин не му пукаше. Московчаните нито щяха да се намесят, нито да си спомнят какво са видели. Милицията почти се бе отказала да търси убиеца на лондонския журналист.

– Това едва ли е най-мъдрото решение – Каза Ървин.

И кой, мислиш, ще ти помогне? – просъска Гришин. – Тия свине ли?

Със свинете вече сбърка. От масата вляво се чу трясък. Гришин извърна глава. Лъскавото острие на автоматичен нож трепереше, забито в дървената повърхност на масата. Едва ли вечерящият го бе изпуснал, докато режеше пържолата си. Встрани от него един мъж махна бялата салфетка до чинията си и отдолу лъсна деветмилиметров щаер.

– Какви са тия? – смотолеви Гришин през рамо към добичето зад гърба си.

– Чеченци – просъска телохранителят.

– Всичките?

– Боя се, че да – каза любезно Ървин. Винсънт преведе. – И явно не им харесва да ги наричат свине. Какво да ги правиш, мюсюлмани. При това злопаметни. Още помнят Грозни.

При споменаването на разрушената чеченска столица сред петдесетте гости се чу щракане на предпазители. Седем пистолета взеха на мушка тримата гардове на входа. Салонният управител се сви зад касата, молейки се да види отново внуците си.

Гришин извърна глава към сър Найджъл.

– Подцених те, англичанино, но това няма да се повтори. Махай се от Русия и да не си стъпил повече тук. Престани да се бъркаш, където не ти е работа. И приеми факта, че повече няма да видиш американския си приятел.

Той се обърна и тръгна към изхода. Телохранителите му го последваха.

Винсънт въздъхна с облекчение.

– Знаехте кои са хората наоколо, нали?

– Надявах се съобщението ми да е стигнало до получчателя си. Ще тръгваме ли.

Сър Найджъл стана и вдигна чаша към съседните маси.

– Господа, искрено съм ви благодарен. Бъдете живи и здрави.

Винсънт преведе и двамата си тръгнаха. Всъщност всички си тръгнаха. Чеченците останаха да пазят око хотела през цялата нощ, а на сутринта придружиха гостите до летище „Шереметиево“ за първия полет до Лондон.

– Каквото и да ми предлагате, сър Найджъл – каза Винсънт, когато самолетът на Британските авиолинии вече летеше над Москва, – аз лично няма, повтарям, няма да се върна повече в тази страна.

– Чудесно. Нито пък аз.

– А кой всъщност е американецът?

– Боя се, че той все още е някъде там долу. Животът му виси на косъм. Моля се да оцелее, защото ми е много скъп.

Умар Гунаев влезе, без да чука. Монк, който седеше на масата и разглеждаше някаква карта на Москва, вдигна глава и го погледна.

– Трябва да поговорим – каза чеченецът.

– Ядосан си – отвърна Монк. – Наистина съжалявам.

– Приятелите ти си заминаха. Живи. Но онова, което се случи в „Сребърен век“ снощи, е безумие. Съгласих се да ти помогна, защото имам дълг към теб. Отпреди много години. Но се оказва, че ти го връщам скъпо и прескъпо. Плюс това длъжник съм ти само аз. Хората ми не са длъжни да се излагат на опасност, понеже на приятелчетата ти им е хрумнало да си играят с огъня.

– Съжалявам. Възрастният мъж наистина трябваше да дойде в Москва. Имаше важна среща. Никой не можеше да я проведе, освен него. Затова дойде. Гришин разбра, че е тук и...

– Защо не остана да си вечеря в хотела тогава? Щеше да е в безопасност там.

– Явно е искал да се срещне с Гришин, да говори с него.

– Да говори с него по този начин?! Седях през три маси. Той направо си търсеше куршума.

– И аз не разбирам, Умар, но такива бяха инструкциите му.

– Джейсън, в тази страна има две хиляди и петстотин охранителни фирми. Осемстотин са в Москва. Можеше да си наеме петдесет човека от която и да е от тях.

С растежа на престъпността охранителния бизнес в Русия се бе разраснал неимоверно. Цифрите на Гунаев бяха съвсем точни. В личния състав на охранителните фирми влизаха едни и същи хора: бивши войници и офицери от армията, морската пехота, специалните войски, милицията и КГБ, които, останали без работа, бяха готови да правят всичко за пари.

През 1999-а в охранителният бизнес работеха осемстотин хиляди души. Една трета от тях бяха в Москва. На теория всички охранителни фирми трябваше да бъдат лицензирани от милицията, която беше длъжна да проверява целия личния състав – криминално минало, надеждност, чувство за отговорност – и да води на отчет оръжието, с което охранителите разполагат – количество, вид, предназначение.

Но това беше на теория. На практика един достатъчно дебел плик с пари можеше да осигури всички необходими разрешителни. Прикритието „охранителна фирма“ беше толкова удобно, че гангстерите просто регистрираха свои такива структури и всеки един бандюга в града можеше да се легитимира като охранител и да покаже разрешително за онова, което носеше под мишницата си.