– Да, господин полковник.
– Къде е?
– Трябва да е вътре, ако изобщо е бил в хотела, когато пристигнахме. Никой, който да прилича на него, не излизал, откакто сме тук.
– Обади се на Кузнецов. Кажи му, че го викам тук.
Пропагандният шеф пристигна двайсет минути по-късно.
– Искам пак да се направиш на американски турист – каза Гришин и извади снимка на сър Найджъл от джоба си. – Този е човекът, когото търсим. Пробвай с Тръбшоу или Ървин.
След десет минути Кузнецов се върна.
– Вътре е, под името Ървин. В момента си е в стаята.
– Номер?
– Две пет две. Това ли е?
– Да, друго не ми трябва.
Гришин се върна в колата си и се обади на взломаджията, който го чакаше зад ъгъла във фоайето на „Интурист“.
– Готов ли си?
– Да, полковник.
– Стой на прослушване. Стаята, която искам да претърсиш, като ти дам команда, е двеста петдесет и втора. Нищо не искам да взимаш, но да не остане нито кътче непретърсено. Един от хората ми чака във фоайето. Ще дойде с теб.
– Разбрано.
В осем часа един от двамата съгледвачи, които Гришин бе разположил във фоайето, излезе на тротоара, кимна на колегите си в близката кола и продължи нататък.
Минути по-късно двама мъже с дебели зимни палта и кожени шапки на главите излязоха отвътре и завиха наляво по улицата към Болшой театър.
Гришин се обади на крадеца.
– Човекът напусна хотела. Стаята е празна.
Една от колите на Гришин започна бавно да пълзи след двамата пешеходци. Преследвачите, които чакаха в кафенето на партерния етаж, излязоха и свърнаха след англичаните. На улицата вече имаше четирима души пеша и още четирима в две коли.
Шофьорът на Гришин попита:
– Да го заловим ли, господин полковник?
– Не, искам да видя къде отиват.
Имаше вероятност Ървин да осъществи контакт с американеца Монк. Ако това станеше, Гришин щеше да ги хване и двамата.
Англичаните спряха на светофара на ъгъла на „Тверская“, изчакаха зеления сигнал и преминаха. Секунди по-късно от другата страна зави взломаджията.
Имаше завиден опит в работата си и винаги се правеше на чужд бизнесмен – почти единственото съсловие, което все още можеше да си позволи да отсяда в скъпите хотели на Москва. Палтото и костюмът бяха от Лондон, естествено откраднати, а самоувереният му вид можеше да заблуди персонала на всеки хотел.
Гришин го видя да влиза през въртящите се врати на „Национал“ и доволно потри ръце. Найджъл Ървин не носеше куфарче: ако имаше такова, то щеше да е в хотелската му стая.
– Давай – нареди той на шофьора си.
Мерцедесът излезе от мястото си и се приближи на стотина метра от двамата пешеходци.
– Забелязахте ли, че ни следят? – попита небрежно Винсънт.
– Двама отпред, двама отзад и една кола отсреща – отвърна сър Найджъл.
– Впечатлен съм, сър.
– Мило момче, може да съм стар и побелял, но все си мисля, че още мога да забележа, ако са ми лепнали опашка, особено когато е толкова голяма и тромава.
Заради неограничената си власт разузнавачите от старото Второ главно управление рядко си бяха правили труда да се прикриват по улиците на Москва. За разлика от колегите си от ФБР във Вашингтон и МИ-5 в Лондон, изкусното следене не беше техен специалитет.
След като подминаха бляскавата фасада на Болшой театър, а след него и по-скромния Малий театър, двамата пешеходци наближиха странична уличка. Непосредствено преди ъгъла имаше широк вход, пред който омотан в черги скитник се опитваше да спи въпреки жестокият студ. Сър Найджъл се спря.
Отпред и отзад преследвачите разсеяно се загледаха в празните витрини на магазините.
Усетил, че го гледат, скитникът се размърда и надигна глава.
– Не беше пиян. Под вълнената завивка изнуреното му старческо лице беше набраздено от годините, труда и лишенията. На ревера на прокъсаното му палто висяха няколко избелели медала. Две уморени, хлътнали очи погледнаха отчаяно към чужденеца.
По време на мандата си в Москва Найджъл Ървин бе изучил руските медали. Единият на палтото на скитника му беше познат.
– Сталинград? – попита той тихо. – Били сте се при Сталинград?
Парцаливият шал около главата на стареца бавно се поклати.
– Сталинград – отвърна дрезгаво клетникът.
Трябваше да е бил на по-малко от двайсет години в онази мразовита зима на 1942-ра, когато са го пратили да се бие с Шеста армия на Фон Паулус за всеки сантиметър земя от града на Волга.
Сър Найджъл бръкна в джоба на панталона си и извади една банкнота. Петдесет милиона рубли, около трийсет долара.
Читать дальше