Фредерик Форсайт - Иконата

– Ако тръгне с кола?

– Проследете го, а ако видите, че отива към летището, предизвикайте катастрофа. Не трябва да стига до летището.

– Тъй вярно, господин полковник.

Когато заместникът му изхвърча да инструктира хората си, Гришин се обади на друг експерт, на когото редовно снасяше пари – бивш взломаджия, специализирал се в хотелските кражби, за когото се говореше, че може да отвори всяка врата в който и да е московски хотел.

– Вземи си инструментите, отиди в „Интурист“, седни във фоайето и дръж портативния си телефон включен. Искам да влезеш в една хотелска стая тази вечер, не знам точно в колко часа. Ще ти обадя, като му дойде времето.

Хотел „Интурист“ беше на двеста метра от "Национал“, зад ъгъла на улица „Тверская“.

Трийсет минати по-късно полковник Гришин вече беше в църквата „Вси Светии“. Уплашеният свещеник чакаше, плувнал в пот.

– Кога дойде?

– Към четири часа. Не се обади предварително, но Негово светейшество изглежда го очакваше. Казаха ми да го заведа направо в кабинета. Беше с преводача си.

– Колко време стояха?

– Около час. Поднесох им чай, но престанаха да говорят, докато бях в стаята.

– Остана ли да подслушваш на вратата?

– Опитах се, полковник, но не можах много. Чистачките се мотаеха наоколо, онези, монахините. А също и архидяконът, личният секретар на Негово светейшество.

– Какво чу?

– Най-много говориха за някакъв принц. Англичанинът предлагаше на патриарха някакъв чужд принц, който да станел нещо. Чух фразата „кръвта на Романови“ и после „много подходящ“. Старецът приказва съвсем тихо. Не че има някакво значение; така или иначе не разбирам английски. За щастие преводачът говори по-високо. Патриархът не каза почти нищо, предимно слушаше. По едно време го видях да разглежда някаква карта. После трябваше да се скрия. Почуках и влязох да ги питам дали искат още чай. Заварих Негово светейшество да пише писмо. Каза ми, че не иска нищо, и ми махна да си вървя.

Гришин се замисли.

– Нещо друго?

– Да. Като си тръгнаха, отвориха вратата на сантиметри. Аз стоях отвън и ги чаках с палтата. Чух патриархът да казва: "Ще разговарям със служебния президент при първия удобен случай.“ Чух го съвсем ясно. Беше единственото пълно изречение, което успях да доловя.

Гришин се обърна към отец Максим със злобна усмивка.

– Боя се, че патриархът заговорничи с чужди сили срещу бъдещия ни президент. Това е много тъжно и много жалко, защото няма да успее. Сигурен съм, че Негово светейшество го прави с добри намерения, но много е сглупил. След изборите всичко това може да бъде забравено, но ти, скъпи ми приятелю, няма да бъдеш забравен. През времето, което прекарах в КГБ, се научих да различавам предателя от истинския патриот. Предателите при определени обстоятелства могат да бъдат опростени. Като Негово светейшество, например. Но истинските патриоти винаги ще бъдат възнаградени.

– Благодаря, полковник.

– Имаш ли почивен ден?

– По една вечер на седмица.

– След изборите трябва да дойдеш да вечеряш в някой от лагерите на нашата Младежка бойна лига. Момчетата са малко недодялани, но иначе са добри по сърце. И естествено много яки. Всичките от петнайсет до деветнайсетгодишни. Най-добрите ги взимаме за Черната гвардия.

– Би ми било.., много.., приятно.

– И, разбира се, след изборите ще намекна на президент Комаров, че бойците ни се нуждаят от добър свещеник, задължително митрополит, естествено.

– Много сте мил, полковник.

– Тепърва ще разбереш колко мил мога да бъда, отче. Връщай се сега в резиденцията. Дръж ме в течение. И вземи това. Знаеш какво да правиш с него.

Когато информаторът си замина, полковник Гришин нареди на шофьора си да го закара в хотел „Национал“.

„Време е, помисли си той, този досаден западняк и наглия му американски приятел да разберат какъв е животът в съвременна Москва.“

Полковник Гришин накара шофьора си да спре на "Охотни ряд“, която минава от северозападната страна на Манежния площад, където се издига хотел „Национал“. От мястото си виждаше двата автомобила, които хората му бяха паркирали пред редицата магазини срещу фасадата на хотела.

– Чакай тук – каза той на шофьора си и излезе. Макар да бе едва седем вечерта, температурата навън беше двайсет градуса под нулата. Редките минувачи пристъпваха по заледените тротоари, сгушили глави в яките си.

Той прекоси улицата и почука на стъклото на шофьора. Замръзналото стъкло се отвори със скърцане.