След Деветомайския парад същата тази година, още преди десетгодишният кадет да се опомни от грандиозната гледка на танковете, оръдията, ракетите, маршируващите войници и разноцветните танцьори, дефилирали на Червения площад, вуйчо му го хвана за ръка и го поведе надолу по Кремълската алея между парка и Манежния площад.
Голяма плоча червен гранит проблясваше в сянката на дърветата. До нея в бронзов купел гореше вечен огън. На плочата с едри букви пишеше: „Незнаен е гробът ти, безсмъртни – делата.“
– Искам да ми обещаеш нещо, момчето ми – каза полковникът.
– Да, вуйчо.
– Милиони като тях лежат там някъде по пътя от тук до Берлин. Не знаем къде са костите им, в много случаи не знаем и кои са били. Но те се биха редом с мен, синко, и бяха доблестни мъже. Разбираш ли ме?
– Да, вуйчо.
– Каквото и да ти обещават, каквито и пари, постове и слава да ти предлагат, никога не предавай тези мъже.
– Обещавам, вуйчо.
Полковникът бавно вдигна ръка към челото си и козирува. Кадетът го последва. Една минаваща група от провинцията ги изгледа с интерес. Екскурзоводът, чиято работа бе да разказва колко велик мъж е бил Ленин, видимо се притесни и припряно ги поведе зад ъгъла към мавзолея.
– Видях интервюто ти в „Известия“ онзи ден – каза Миша Андреев – Предизвика голяма сензация в поделението.
Генерал Николаев впери изпитателен поглед в него.
– Не ти хареса?
– Не, просто се изненадах.
– Бях напълно искрен.
– Предполагам. Кога ли не си бил?
– Той е мръсник, момчето ми.
– Щом казваш. Но по всичко личи, че ще спечели. Може би не трябваше да го нападаш така.
– Вече съм прекадено стар за това. Говоря, каквото намеря за добре.
Старият генерал се умълча и впери замислен поглед в изящната „принцеса“, която пееше някаква руска балада на балкона над тях. После се пресегна през масата и хвана ръката на племенника си.
– Виж, синко, ако ми се случи нещо...
– Стига си се занасял, ще надживееш всички ни.
– Слушай ме! Ако нещо се случи с мен, искам да ме погребеш в гробището в Новодевичи, ясно ли е? Не искам да ме изпратите с някоя мизерна гражданска церемония, искам свещеник и всичките му там салтанати. Разбра ли?
– Ти!? Свещеник!? Не знаех, че си вярващ.
– Не ставай глупав. Няма човек, видял немска бомба да пада пред краката му и да не експлодира, който да не вярва, че там горе стои Някой. Естествено трябваше да се правя на атеист. Всички го правехме. Партийното членство, тезисите, всичко това вървеше към работата. Нищо че беше пълна глупост. Нали разбра какво искам? Хайде сега да си допием кафето и да ставаме. Викнал ли си служебната кола?
– Да.
– Добре, защото и двамата сме се намотали. Ще ме закараш у дома.
***
Спалният влак от Киев, столицата на независимата република Украйна, трещеше в мразовитата нощ към Москва.
В двайсет и осмо купе на шести вагон двамата англичани бяха будни и играеха на карти. Брайън Винсънт погледна часовника си и каза:
– Остава половин час до границата, сър Найджъл. Време да се приготвите за лягане.
– Щом казваш.
Без да се съблича, сър Найджъл Ървин се покатери на горното легло и придърпа завивките до брадата си.
– Добре ли изглеждам? – попита.
Бившият войник кимна.
– Оставете другото на мен, сър.
На границата влакът спря за кратко. Украинските служители вече бяха проверили двата паспорта, сега трябваше да минат и руснаците.
След десет минути някой почука на вратата на купето. Винсънт отвори.
– Да?
– Паспорт, пожалуйста.
Светлината в купето беше слаба, но въпреки че в коридора лампите светеха по-ярко, руският инспектор трябваше да се взира в документите, за да ги разчете.
– Нямате виза – каза той.
– Знам. Това са дипломатически паспорти. За тях не е необходима виза.
Украинският му колега посочи английския надпис на корицата на паспортите и каза:
– Дипломати.
Руснакът кимна с неудобство, федералната служба за сигурност в Москва бе изпратила до всички контролно-пропускателни пунктове нареждане да се следи за определено име, лице, или и двете заедно.
– Господина? – попита руснакът и посочи втория паспорт.
– Той е там горе – каза младият дипломат. – Вижте, много е стар и не се чувства добре. Нужно ли е да го будим?
– Кои е той ?
– Бащата на нашия посланик в Москва. Затова го придружавам дотам. Отива на гости на сина си.
Украинецът посочи завитата фигура в леглото и каза:
– Баща на посланик.
Читать дальше