Фредерик Форсайт - Иконата

– Това се отнася и за двамата братя, така ли?

– Разбира се, но има и нещо друго. Майка им Марина и при двете раждания е била православна християнка, което е едно от най-важните условия, за да бъде приет бъдещият цар от църковната йерархия.

– Значи и двамата отговарят на него.

– Именно. И двамата са служили в Британската армия, стигайки до чин майор.

– Тогава какво ще кажете за по-големия брат?

– Вие поставихте възрастовите граници, сър Найджъл. По-големият брат е шейсет и четири годишен, тоест не се вписва във вашите рамки. По-малкият тази година навърши петдесет и седем. Отговаря на почти всички изисквания. Принц в действаща династия, братовчед на кралицата, един брак, син на двайсет години, жена австрийска графиня, запознат с аристократическия протокол, в активна възраст, бивш офицер. Но хитът е, че е служил в Разузнавателния корпус и е изкарал пълния курс по руски език. Говори го почти като матерен.

Доктор Пробин се отдръпна от шарената си таблица, грейнал от радост. Сър Найджъл се вгледа в лицето на снимката и попита:

– Къде живее той?

– През седмицата, тук в Лондон. През уикенда, в имението си в провинцията. Води се в Дебрет.

– Може би ще трябва да си поприказвам с него – замисли се сър Найджъл. – Само още един въпрос, доктор Пробин. Има ли друг човек, който да отговаря така пълно на условията?

– Не и на тази планета – отвърна ученият.

Още същата събота сър Найджъл си бе уредил среща и замина за Западна Англия да се срещне с по-младия от двамата принца в имението му в провинцията. Беше приет любезно и изслушан изключително внимателно. Накрая принцът лично го изпрати до колата му.

– И половината от това, което казвате, да е вярно, сър Найджъл, по-необичайна история през живота си не съм чувал. Естествено аз следя събитията в Русия чрез медиите, но за това... Ще трябва задълбочено да помисля, да се консултирам със семейството си и разбира се, да помоля за лична среща с Нейно величество.

– Това може и да не се случи, сър. Може и да няма референдум. Или пък хората да решат, че не искат монархия.

– Значи трябва да оставим събитията сами да следват своя ход. Приятно пътуване, сър Найджъл.

На третия етаж на хотел „Метропол“ се намира един от най-хубавите традиционни руски ресторанти в Москва – „Болярски стан“, кръстен на аристократите, които някога са стояли редом с царя и са управлявали вместо него, когато той не можел да изпълнява задълженията си.

Ресторантът е царствен, пищен и украсен с великолепни фрески, които напомнят за отдавна отминали години. Чудесните вина съперничат на леденостудената водка, пъстървата, сьомгата и есетрата идват направо от реките, дивите зайци, елените и глиганите – от степите на Русия.

Именно тук на дванайсети декември вечерта генерал Николай Николаев бе доведен от единствения си жив родственик да отпразнува седемдесет и четвъртия си рожден ден.

Галина, малката му сестричка, която някога бе носил на ръце из опожарените улици на Смоленск, бе пораснала и през 1956-а, на двайсет и пет годишна възраст, се бе омъжила за свой колега, учител на име Андреев. В края на същата година им се бе родил син Миша.

През 1963-а Галина и съпругът ѝ бяха загинали при автомобилна катастрофа, причинена от пиян идиот, който се бе блъснал челно в тях.

Полковник Николай Николаев пристигна от подразделението си в Далечния изток, за да присъства на погребението. Сред документите на починалите намери писмо от сестра си, писано две години по-рано.

„Ако нещо се случи с мен или с Иван, пишеше тя, моля те да се грижиш за малкия Миша.“ Николаев застана над гроба до опечаленото седемгодишно момченце, което не пророни нито сълза.

Понеже и двамата родители бяха на държавна работа – по времето на комунизма всички бяха на държавна работа, – апартаментът им бе иззет. Полковникът тогава трийсет и седем годишен, нямаше жилище в Москва. Когато си идваше в отпуска, живееше в бекярските общежития на Академията „Фрунзе“. Комендантът се съгласи момчето да остане при него само докато го устрои някъде другаде.

След погребението той заведе момченцето в обредния дом да хапне нещо, но и двамата бяха прекалено потиснати, за да се хранят.

– Какво ще те правя, Миша? – питаше се полковникът.

Вечерта зави детето в единственото си легло и хвърли едно одеяло на дивана за себе си. От другата страна на стената момченцето най-после се разплака. За да престане да мисли за трагедията, полковникът пусна радиото и разбра, че в Далас току-що са убили Кенеди.