Фредерик Форсайт - Иконата

Едно от преимуществата да си три пъти Герой на Съветския съюз е, че можеш да разчиташ на известно благоволение от страна на висшестоящите. Обикновено в престижната Военна академия „Накимов“ приемат момчета от десет години нагоре, но в този случай властите се съгласиха да направят изключение. Дребничкото и много уплашено, седемгодишното момченце пременено в кадетска униформа и изпратено в „Накимов", а вуйчо му се върна в Далечния изток.

През годините Николай Николаев правеше всичко възможно да облекчи живота на племенника си. Посещаваше го при всяка отпуска, а после, когато се върна Генералния щаб, взе и апартамент в Москва, в които младеж можеше да живее по време на ваканциите.

На осемнайсет Миша Андреев завърши с чин лейтенант и съвсем естествено избра танковите войски. Двайсет и пет години по-късно, вече четирийсет и тригодишен, той се бе издигнал до генерал-майор и командваше една елитна танкова дивизия край Москва.

Двамата влязоха в ресторанта малко след осем часа. Предварително резервираната маса вече ги чакаше. Салонният управител Виктор, бивш танкист, се спусна да ги посрещне и подаде ръка да се здрависа.

– Радвам се да ви видя, генерале. Едва ли ме помните, но аз бях мерач в Сто трийсет и първи отряд в Прага през шейсет и осма. Масата ви е ето там, срещу балкона.

Останалите посетители извърнаха глави да видят за какво е тази суматоха. Американски, швейцарски и японски бизнесмени впериха любопитни погледи. Сред малкото руснаци в ресторанта се разнесе шепот: „Това е Коля Николаев.“

Виктор беше приготвил две пълни чаши леденостудена „Московская“ от заведението. Миша Андреев вдигна чаша към вуйчо си и единствения родител, когото помнеше.

– За твое здраве! Да живееш още седемдесет и четири години!

– Глупости! Наздраве!

И двамата обърнаха чашите си наведнъж, поспряха и с гримаса преглътнаха парливата течност.

Над бара в „Болярски стан“ има балкон, на който различни музиканти изпълняват традиционни руски песни. Тази вечер певците бяха изящна блондинка, облечена като принцеса от династията Романови, и мъж в смокинг, надарен с богат и плътен баритон.

След края на баладата, която изпълняваха в дует, мъжът пристъпи напред сам. Оркестърът в дъното на балкона утихна и дълбокият глас на певеца подхвана войнишката песен за момичето, останало да чака у дома – „Калинка“.

Руснаците оставиха приборите си и утихнаха, чужденците и те замлъкнаха. Гласът на баритона изпълни залата... "Калинка, Калинка, Калинка моя...“

Когато последните акорди отекнаха в тишината, руснаците се изправиха на крака и вдигнаха чаши към побелелия мъж, седнал с лице към салона. Певецът се поклони и благодари за аплодисментите. Виктор стоеше до една маса, на която вечеряха шестима японци.

– Кой е възрастният господин? – попита един от тях на английски.

– Герой от Великата отечествена воина – отвърна Виктор.

Мъжът обясни на останалите. Те поклатиха разбиращо глави и също хванаха чашите си да поздравят генерала.

Трогнат и щастлив, чичо Коля се поклони, вдигна чаша към певеца и към залата и отпи.

Вечерята беше чудесна – пъстърва, дива патица, арменско червено вино и кафе за накрая. При цените в „Боярски стан“ празненството костваше едномесечната заплата на генерал-майора, но той знаеше, че вуйчо му го заслужава.

Трябваше да стане на трийсет години и да се сблъска с доста покварени офицери, повечето от тях на високи постове, за да осъзнае защо вуйчо му се е превърнал в легенда сред танкистите. Притежаваше нещо, с което малцина офицери можеха да се похвалят – топла, почти бащинска загриженост към подчинените си. Когато получи първата си генералска звезда и пое командването на първата си дивизия някъде из развалините на Чечня, генерал-майор Андреев вече знаеше, че скоро няма да има втори като чичо Коля.

Никога нямаше да забрави една случка от времето, когато бе едва десетгодишен. Между 1945-а и 1964-а нито Сталин, нито Хрушчов бяха сметнали за необходимо да издигнат паметник на загиналите във войната в Москва. Култът към собствената им личност бе много по-важен за тях, макар че нито единият, нито другият щеше да ръкомаха от мавзолея на Ленин на Девети май, ако не бяха милионите, дали живота си между 1941-а и1945-а.

Едва през 1966-а, след падането на Хрушчов, Политбюро най-после нареди да се издигне мемориал с вечен огън в памет на Незнайния воин.

Но дори и тогава за паметника не беше отделено някое открито и централно място. Напротив, пъхнаха го под дърветата в Александровския парк близо до стените на Кремъл, на място, което да не привлича погледите на безкрайната опашка от хора, наредили се да видят балсамираните останки на Ленин.