Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Лейтенант Винсънт Д’Агоста седеше в спретнатата всекидневна на апартамента, където живееха заедно с Лора Хейуърд, и пийваше мрачно „Будвайзър“, заслушан в бученето на трафика от булеварда под тях. От кухнята се носеха шумове от готвене: скърцането на вратичката на фурната, пуфкането на току-що запален газов котлон. Лора, която беше отлична кулинарка, се готвеше да надмине себе си в приготвянето на празничната новогодишна вечеря.

Д’Агоста знаеше защо се труди толкова усърдно – за да го развесели и накара да забрави случая с Ловеца на глави… поне за малко.

Тази мисъл го изпълваше с чувство на вина. Не се чувстваше достоен за всички тези усилия – всъщност в момента не се чувстваше достоен за каквото и да било.

Допи бирата, мрачно смачка кутийката в юмрука си, после я остави върху списанието, което лежеше в края на масата. Там вече лежаха четири смачкани по същия начин кутийки, подредени като ранени войници.

Точно дърпаше езичето на шестата, когато Лора излезе от кухнята. Дори да беше видяла празния амбалаж, нищо не каза, а просто седна на креслото срещу него.

— Там е прекалено топло – кимна тя към кухнята. – А и свърших с хамалската работа.

— Сигурна ли си, че не мога да помогна? – попита той за четвърти път.

— Благодаря, но няма с какво. След половин час ще седнем на масата. Надявам се, че си гладен.

Д’Агоста, който се чувстваше по-жаден, отколкото гладен, кимна и отпи глътка.

— Какво, по дяволите, се е случило с „Микелоуб“? – неочаквано възкликна той и повдигна обвинително кутийката с бира. – Искам да кажа с истинския „Микелоуб“. Имаха специална бира. Тумбестата бутилка със златното фолио на гърлото. Наистина се чувстваше, че пиеш нещо специално. Обаче днес всички са полудели по крафта. Изглежда вече са забравили какъв е вкусът на класическата американска бира.

Лора не отговори.

Д’Агоста вдигна кутийката, за да си пийне отново, но я свали и остави настрана.

— Съжалявам.

— Недей.

— Седя, цупя се като дете и се самосъжалявам.

— Не си само ти, Вини. Всички, които работят по случая, се чувстват така. Имам предвид, че това разстройва целия град. Дори не мога да си представя напрежението, на което си подложен.

— Пратих цял полк детективи да работят по случая, а те само се въртят ли, въртят в кръг. – Вероятно и те прекарват кофти Новата година , помисли си той. И вината за това е моя. Аз съм този, който не придвижи случая напред.

Наклони се напред, осъзна, че е леко подпийнал, и се облегна отново.

— Това е най-проклетото нещо, което ми се е случвало. Тази Адейеми. Говорих с всички, които може да са имали нещо против нея. И нищо. Дори враговете й казват, че е светица. Накарах хората си да ровят без прекъсване ден и нощ. Боже, дори ми хрумна лично да отида в Нигерия. Сигурен съм, че в нейното минало има някакво черно петно!

— Вини, престани да се измъчваш заради това. Не и днес.

Въпреки това той не можеше да се освободи. Това беше като възпален зъб, към който езикът ти неспирно се връща, опипва и проверява въпреки болката. Знаеше, че най-лошо е усещането как случаят се разпада пред очите му. Като останалите от Нюйоркското полицейско управление и всички в града беше сигурен, че извършителят е луд психопат, избрал за мишена най-лошите от единия процент. Бог му бе свидетел, че когато Хариман за пръв път публикува идеята, на него и всички останали тя се стори съвършено логична. Но независимо от това, че не остави камък необърнат, не можа да впише последното убийство в шаблона.

А и този Пендъргаст. Няколко пъти се замисли за онова, което агентът на ФБР беше казал: Да, за трите убийства наистина има мотив. Но не мотивът, в който ти, Нюйоркското полицейско управление и както изглежда, цял Ню Йорк вярвате. Сега изпита съжаление, че се беше ядосал. Но агентът можеше да бъде толкова дразнещ – обичаше да разбие теориите ти на пух и прах, но не споделяше своите.

Д’Агоста осъзна, че трябва да смени гледната точка. В края на краищата Пендъргаст не беше казал, че смята Адейеми за светица, нали? Просто подсказа, че гледат на нещата от погрешен ъгъл. Може би вместо поредица от лоши постъпки през своя живот Адейеми беше извършила едно-единствено наистина ужасно нещо. Това щеше да е много по-лесно за скриване. Вярно, щеше да е и по-трудно откриваемо, но щом веднъж успеят да го изровят – бинго!

Тракането на порцелан го извади от това бленуване. Лора подреждаше масата в трапезарията. Той остави бирата си недопита и стана, за да иде да й помогне. През последните няколко минути установи, че апетитът му се е изострил. За малко щеше да забрави случая и да се наслади на компанията на жена си и вечерята, а после щеше да се върне в управлението и да се заеме с нова поредица телефонни разговори.