Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

По лицето на Озмиян се изписа изражение, което Лонгстрийт не можа съвсем да разчете. После той успя да овладее гнева си и си върна предишното дистанцирано, леко надменно излъчване.

— Помислете внимателно – настоя отново Пендъргаст, а в гласа му се беше прокраднал доловим леден тон. – Кой ви мрази толкова, че е убил дъщеря ви и не само не се ограничава с това, а по-късно се връща, за да отнесе главата й?

Озмиян не отговори. Лицето му беше силно потъмняло.

Пендъргаст се изправи в креслото си и насочи белия си пръст срещу председателя на „Дигитален потоп“.

— Кой ви мрази толкова много, господин Озмиян? Зная, че в главата си имате едно име. Като не ми го казвате , непряко помагате на човека, който може да е убия вашата дъщеря.

Странна задушливо отровна атмосфера изпълни помещението. Сега Озмиян и жената, която си остана непредставена, гледаха Пендъргаст с неотслабващо внимание. Изражението на Озмиян отново стана заучено неутрално, но Лонгстрийт усещаше, че зад тази фасада фучат яростни мисли. Мина една минута, после още една, преди да заговори.

— Робърт Хайтауър – каза най-накрая Озмиян с равен тон.

— Пак? – каза Пендъргаст. Беше заповед, не молба.

— Робърт Хайтауър. Бившият председател на „Байсинхрони“.

— Защо ви мрази?

Озмиян се размърда на стола си.

— Баща му беше дългогодишен патрулен полицай от цяла фамилия патрулни полицаи в Нюйоркското полицейско управление. Израснал в Бруклин в бедност. Но е математически гений. Изобрети алгоритъм за свиване на файлове, докато се излъчват в реално време. Продължи да го подобрява, като увеличи широколентовото използване, като същевременно уголеми бинарната резолюция. Когато алгоритъмът стана способен да обработва дълбочина от трийсет и два байта, аз проявих интерес. Той не искаше да е част от семейството на „Дигитален потоп“. Няколко пъти увеличавах офертата, но всеки път ме отхвърляше.

Каза, че алгоритъмът е неговият домашен любимец. Творението на живота му. Най-накрая бях принуден да сваля цената на акциите на „Байсинхрони“ – няма значение как. Беше принуден да ми продаде всичко. Тогава ме обвини в онова, което мелодраматично нарече „разруха на неговия живот“. Води няколко дела срещу мен, с които не постигна нищо, освен че си пресуши банковата сметка. Обаждаше ми се отново и отново по телефона, заплашваше ме с убийство, да съсипе бизнеса ми и да разруши семейството ми. Накрая извадих ограничителна заповед срещу него. Колата на жена му падна от скала около година след поглъщането. Тя беше зад волана пияна. Разбира се, това няма нищо общо.

— Разбира се – сухо повтори Пендъргаст. – Защо не споделихте тази информация по-рано с полицията?

— Попитахте ме кой ме мрази най-много. Отговорих на въпроса ви.

Има обаче и стотици други, които също ме мразят. Не мога да си представя някой от тях да убие невинно момиче и да му отреже главата.

— Обаче казахте, че Робърт Хайтауър е заплашвал да убие вас и вашето семейство. Повярвахте ли му?

Озмиян поклати глава. Имаше вид на победен.

— Не знам. Хората говорят глупости. Но Хайтауър… се държеше съвършено налудно. – Той погледна от Пендъргаст към Лонгстрийт и обратно. – Отговорих на въпроса ви. Сега си вървете.

Лонгстрийт беше наясно, че няма да каже нищо повече по въпроса.

Пендъргаст се изправи и се поклони леко, без да протегне ръка за сбогуване.

— Благодаря, господин Озмиян. Желая ви хубав ден.

Озмиян му отговори с леко кимване.

Минути по-късно, когато вратите на асансьора се отвориха с въздишка и те излязоха в главното фоайе, Лонгстрийт не можа да сдържи кикота си.

— Алойшъс – каза той и плесна събеседника си по тесния гръб, – това беше истинска проява на сила. Не бях виждал някой така чисто да обръща играта. Смятай, че от днес вече не си в немилост.

Пендъргаст прие похвалата мълчаливо.

В другия край на просторното фоайе Брайс Хариман, който току-що беше влязъл от ледената улица през черната въртяща се врата, се закова на място. Позна един от мъжете, който излезе от асансьора. Беше специален агент Пендъргаст, изплъзващият се федерален служител, който беше участвал по един или друг начин в много от разследванията на убийства, за които беше писал през последните години.

Агентът на ФБР можеше да прави едно–единствено нещо тук, в небостъргача на „Дигитален потоп“: да разследва случая с обезглавяванията. Може би дори беше разпитвал Озмиян. Миг по-късно Брайс вече бързаше към пропуска с охраната.