Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Беше спечелил! Срещна великия и ужасяващ Озмиян на бойното поле с оръжие, избрано лично от предприемача – изнудване – и излезе победител! Начинът, по който отстъпи без бой дори по чувствителния въпрос за дъщеря си, говореше сам по себе си.

Вратите на асансьора се отвориха, Брайс прекоси фоайето и през въртящата се врата излезе на Уест Стрийт. Мобилният му телефон, който вибрира един-два пъти по време на разговора му с Озмиян, отново даде признаци на живот. Той го извади от джоба.

— Хариман слуша.

— Брайс? Обажда се Розали Еверет.

Розали беше една от най-добрите приятелки на Шанън Кроа и беше негова заместничка в управителния съвет на фондацията. Тя му прозвуча странно задъхана.

— Да, Розали. Какво има?

— Брайс, не зная как да го кажа, а още по-малко какво да мисля за станалото… преди малко получих поредица от имейли с прикачени към тях голям брой документи. Финансови документи. Изглежда са били изпратени по погрешка преди по-малко от пет минути. Не съм счетоводителка, но от тях се вижда, че всички средства на фондацията – малко по-малко от милион и половина долара – са прехвърлени от нашата разплащателна сметка в частен холдинг на Каймановите острови на твое име.

— Аз… аз… – заекна той, твърде замаян от шока, за да успее да каже нещо.

— Брайс, това трябва да е някаква грешка, нали? Искам да кажа, че ти обичаше Шанън… Обаче ето ги тука документите черно на бяло. Всички останали членове на управителния съвет са получили същия набор документи. Всички тези документи внушават… о, боже, идват още… че си опразнил банковата сметка на фондацията точно преди празниците.

Това трябва да е някаква фалшификация, нали? Или може би някаква зла новогодишна шега? Брайс, моля те, кажи нещо, че ме плашиш.

С едно щракване гласът й беше отрязан. Хариман осъзна, че пръстите му неволно се бяха свили в юмрук, след като прекратиха обаждането.

Миг по-късно телефонът отново завибрира. След като прехвърли обаждането на гласова поща, той отново започна да звъни. Малко по- късно пак.

След това се чу сигналът за пристигнало текстово съобщение. С бавните движения на човек, събуждащ се от кошмар, Хариман се взря в екрана на телефона си.

Текстът беше от Антон Озмиян.

Почти насила Хариман отвори съобщението и текстът изскочи пред очите му:

Идиот. Безгрешна опора на четвъртата власт В самодоволството си от изравянето на тази история, ти дори не си си направил труда да си зададеш най- близкия до ума въпрос от всички: защо съм пребил този свещеник? Ето отговора, който трябваше сам да намериш: когато бях олтарно момче в черквата „Нашата Света Богородица милостива“, отец Анселм злоупотреби с мен. Бях многократно изнасилван. Години по-късно се върнах в черквата и се погрижих никога повече да не тормози олтарните момчета. Има и друг подходящ въпрос, който можеше да си зададеш: защо бях обвинен само в дребно хулиганство, а след това обвинението бързо беше оттеглено? Вярно, имаше плащане на обезщетение, но църквата отказа всякакво сътрудничество с възможно криминално разследване, защото знаеше каква вредна информация ще бъде разкрита, ако го направи. А сега се запитай към кого ще се насочи общественото съчувствие, ако публикуваш тази история? Към отеца? Или към мен? Нещо още по-близко до ума: какво ще направят членовете на управителния съвет на „Дигитален потоп“? Какво ще си помислят хората за теб, когато видят, че разкриваш злоупотребата с мен като дете и лесните за предричане психически последствия, които преодолях и основах една от най-успешните фирми в света? Така че давай – пусни си историята.

Още докато четеше думите с нарастващ ужас, изреченията започнаха да премигват, буквите да избледняват. Секунда по-късно съобщението го нямаше и на негово място се появи черен екран. Хариман трескаво се опитваше да направи екранна снимка, но вече беше прекадено късно: съобщението на Озмиян изчезна толкова бързо, колкото беше дошло.

Вдигна очи от телефона си и изстена от неверие и паника. Не, това беше някакъв кошмар, не можеше да е истина. И както става в истинските кошмари, видя на половин пряка надолу по Уест Стрийт двама униформени полицаи, които гледаха към него. Единият от тях го посочи. И докато стоеше като закован на мястото си, неспособен да помръдне, те се затичаха към него, като натискаха бутоните на заключващите механизми на кобурите си в движение.