Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Хариман потърка ръце в едва прикрито веселие. Всичко беше станало толкова бързо, все едно по магия. На закуска нямаше нищо, а сега, в ранния следобед, разполагаше с история за Озмиян, и то толкова грозна и брутална – да пребиеш почти до смърт свещеник с кръста! Това му беше нужно, за да наложи волята си на Озмиян. Макар онзи да твърдеше, че общественото мнение му е безразлично, това ужасяващо разкритие със сигурност щеше да принуди управителния съвет да го освободи от поста. В началото „Дигитален потоп“ се ползваше с подкрепата на няколко фонда за рисков капитал и хедж фондове, да не говорим за значителната инвестиция от „Майкрософт“. Тези компании трябваше да защитават доброто си име, при това държаха повече от петдесет процента от акциите на „Дигитален потоп“. Да, Хариман беше сигурен, че след отпечатването на неговото разкритие Озмиян ще бъде изхвърлен.

Беше странно, че не му е било повдигнато обвинение за нанасяне на средна или тежка телесна повреда, но скоро Хариман откри, че семейство Озмиян бе дарило значителна сума на местната енория. Това беше последното късче на пъзела.

Прекрасно. Не, беше повече от прекрасно. Първо, откриваше му възможност да пише и за нещо друго освен за Адейеми, чиято неоспорима святост се оказа много неудобна. Второ, беше история, която Озмиян не можеше да си позволи да пренебрегне. Когато колата свърна към летището, на Хариман му оставаше да си отговори само на един въпрос. Дали първо да публикува историята и така да обезвреди Озмиян? Или първо да му я покаже и да го заплаши, че ще я пусне, за да го принуди да се откаже от своя план да го изнудва?

Докато обмисляше въпроса, си спомни презрителните думи на Озмиян: … всичко е много просто. Единственото, което трябва да направите, е да се съгласите с нашите две условия. Нито едно от тях няма да ви затрудни. Ако го направите, всички ще бъдем доволни и никой няма да влезе в затвора . Това разреши дилемата. Щеше да занесе историята лично на Озмиян и да заплаши да го съсипе с нея. Да, това щеше да е поетическа справедливост. Нямаше търпение да види лицето на Озмиян, когато размаха всичко това под носа му.

Хариман отново се наслади на удоволствието от това колко блестящо бе намерил средство да подхване този електронен магнат и да го размаже в неговата собствена игра.

За Марсдън Суоп това беше невероятен ден. Демонстрациите срещу онзи един процент от градските жители наистина бяха започнали. Туитър, Фейсбук и Инстаграм кипяха от призиви за демонстрации. Най-голямата се беше насъбрала около извисяващата се постройка на Парк Авеню 432. Това беше най-високата жилищна сграда в света, в която апартаментите се продаваха за сто милиона долара всеки. Някак си този небостъргач, макар несвързан по никакъв начин с убийствата, се бе превърнал за демонстрантите в олицетворение на алчността, излишеството, показността. С една дума, в съвършеното доказателство за това как свръхбогатите превземат града.

Той слезе надолу, за да види какво става. Сцената беше наистина впечатляваща: редица до редица протестиращи скандираха, препречваха входовете и създаваха задръствания наоколо. Един туит за яйца веднага се сдоби със страхотна популярност и само за няколко минути протестиращите опразниха околните супери и бакалии от яйца и от всички страни започнаха да ги запращат по фасадата, покривайки белоснежния мрамор и блестящите стъкла с капеща маса от жълта слуз. Пристигна полицията и обгради района, а Суоп едва успя да се измъкне, като захвърли якето си и мина за свещеник със своето расо и мръсната бяла якичка около врата.

Мелето за пореден път го убеди, че насилието не е търсеният отговор. Че онзи един процент и противниците му са част от същия заговор на омраза, зло и насилие. Сега Суоп разбра, че повече не може да чака – трябваше да действа, за да спре лудостта, която се надигаше от всички страни.

Няколко минути след три сутринта той прекоси площад „Гранд Арми“ и се насочи към убежището на Сентръл Парк. Докато вървеше нагоре по Пето авеню, беше принуден да си пробива път през групички пияни и смеещи се нюйоркски гуляйджии. Обаче сега, след като навлезе по- дълбоко в парка покрай зоологическата градина и ледената пързалка „Уолмън Ринк“, броят им намаля и той, слава богу, най-сетне остана сам.

Много неща му бяха на главата. След последното убийство градът заплашваше да се взриви. Не беше само заради протеста на Парк Авеню № 432. Появиха се още истории за бягствата на свръхбогаташи. Някакъв тип беше създал блог, в който водеше сметка на частните самолети, излитащи от летище „Титърбъро“. Прилагаше снимки, направени с голям фотообектив, на които се виждаше как милионери и техните семейства се качват на своите гълфстрийми, лиърджети и преработени „Боинг 727“. Виждаха се и мениджъри на хедж фондове, финансови босове, руски олигарси и саудитски принцове. Демонстрациите в подкрепа на Ловеца на глави, на които тълпата издигаше лозунги „Долу богаташите“, също бяха зачестили. Една демонстрация затвори