Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Защо ли имам чувството, че този разказ води към някакво искане?

— Хауърд, имам нужда от силата на твоето звание. Имам нужда от цялата мощ на ФБР зад гърба си, за да хвана бика за рогата в собствения му кабинет.

— Разбирам. – Лонгстрийт остави мълчанието да се проточи, за да се изпълни с напрежение. – Алойшъс, нали знаеш, че още си в моя черен списък? Подмами ме да не изпълня клетва, за която гарантирах с живота си.

— Напълно го осъзнавам.

— Добре. Ще направя каквото мога, за да влезеш в кабинета, но след това проблемът си е твой. И ще те придружа, но само като наблюдател.

— Благодаря ти. Това е напълно приемливо.

Келнерът се върна с чиния димящ телешки мозък. Плъзна я пред Лонгстрийт и отстъпи назад с боязливо изражение, докато чакаше оценката на клиента. Асоциираният изпълнителен директор по разузнаването решително отряза парченце от единия край и поднесе към устата си трепкащата маса.

— Самото съвършенство – обяви той и задъвка със затворени очи.

Когато чу това, келнерът се поклони със смесица от облекчение и удоволствие на лицето и после изчезна в сумрака на осветяваното с газ помещение.

Брайс Хариман излезе на предната веранда на малката спретната къща в колониален стил, издигаща се в жилищния район на Дедам, Масачузетс. След това се обърна, за да стисне ръката на собственика – физически слаб мъж на около осемдесет, но с напълно ясна глава, чиято оредяла бяла коса беше прилепена към главата му с брилянтин.

— Господин Сандертън, много благодаря за отделеното време и вашата прямота – каза Хариман. – Сигурен ли сте за писмената клетвена декларация?

— Ако смятате, че е необходима. Беше гадно нещо и съжалявам, че трябваше да бъда свидетел на случилото се.

— Ще се погрижа около обед нотариусът да ви донесе екземпляра за подпис и да ми го изпрати заедно с пътната чанта.

След още благодарности и топло ръкостискане Хариман слезе по стъпалата и се насочи към колата на „Юбер“, която го чакаше с работещ на празен ход двигател до бордюра. Вече беше късен следобед в навечерието на Нова година и заради празничния ден връщането в Ню Йорк и в неговия апартамент в Горен Ийст Сайд щеше да е ужасно. Но на Хариман не му пукаше. Всъщност в момента за нищо не му пукаше особено освен за триумфа, който щеше да отприщи.

Придържаше се към старата максима, че ако се наложи да прати на неколцина от „стълбовете на обществото“ посланието: разкрити сме, спасявайте се веднага, всички ще хукнат, накъдето им видят очите . В случая беше нужна мръсотия. И като се изключи неговата Немезида напоследък – Бил Смитбак – никой не беше по-добър в изравянето на скелетите в гардероба от Брайс Хариман.

Стигна до своя пробив веднага след закуска, докато преглеждаше онлайн стари вестници от бостънските покрайнини, където беше израснал Озмиян. И в „Дедам Таунсмен“ попадна на онова, което търсеше. Преди близо трийсет години Озмиян бил арестуван за унищожаването на собственост на католическата черква „Нашата Света Богородица милостива“ на улица „Браянт“. Това беше единственото, на което попадна. Малка бележка в стар вестник, но беше всичко, от което Хариман се нуждаеше. Позвъняването в Масачузетс разкри, че Озмиян е бил освободен бързо, а обвинението в хулиганство оттеглено, но това не го разколеба. В единайсет вече се возеше на совалката за Бостън. В два беше в „Нашата Света Богородица милостива“ и се сдоби със списък на енориашите по време на произшествието и техните адреси. Трябваше да почука само на три врати, преди да попадне на Джайлс Сандертън, който не само си спомняше случилото се, но го беше видял със собствените си очи.

А историята, която му разказа, беше изключителна.

Когато таксито пое към летище „Логан“, Хариман се настани удобно на задната седалка и започна да преглежда бележките си. Преди три десетилетия Сандертън бил на обедната литургия, отслужвана от отец Анселм, един от по-уважаваните свещеници, когато по средата на проповедта вратата на черквата се отворила и се появил тийнейджърът Антон Озмиян. Без да каже и дума, закрачил към предната част на черквата, съборил олтарната маса, грабнал един кръст, замахнал с него като с бейзболна бухалка, повалил отец Анселм и започнал да го налага жестоко, оставяйки бедния човек в безсъзнание и кървящ в основата на катедрата. Озмиян пуснал окървавения кръст върху проснатата му фигура и обръщайки се, излязъл от църквата така спокойно, както влязъл. На лицето му нямало израз на гняв, а само хладнокръвна преднамереност. Минали месеци преди отец Анселм да може отново да говори нормално и да ходи. После се преместил в дом за възрастни свещеници и починал скоро след това.