Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Двамата мъже обмисляха чутото известно време, след това се спогледаха неуверено.

— Изчакайте тук – каза единият, обърна се и закрачи през просторната приемна, изчезвайки зад двете врати от бреза, докато другият остана на своя пост.

Минаха петнайсет минути, преди мъжът да се върне.

— Моля, последвайте ни.

Те минаха през двойната врата и влязоха в комплекса от външни офиси, разположен зад нея. Но вместо да поемат през лабиринта към последния масивен портал, който водеше в частния кабинет на Озмиян, те го поведоха в друга посока към един страничен коридор, където всички врати бяха затворени. Спряха пред една от тях и мъжете почукаха.

— Влез – чу се глас отвътре.

Мъжете отвориха вратата, махнаха на Пендъргаст да влезе и след това, без те самите да влизат, затвориха вратата след него. Пендъргаст се озова в добре обзаведен кабинет с изглед към сградата „Улуърт“ и една стена, покрита с правна литература от пода до тавана. Зад бюрото седеше слаб оплешивяващ мъж, който много приличаше на бухал. Той отвърна на погледа на агента с безизразно лице. Нещо като усмивка заигра по тънките му устни, преди отново да изчезне.

— Специален агент Пендъргаст – започна той с висок, писклив глас и посочи към креслата, подредени в далечния край на бюрото, – моля, седнете.

Пендъргаст го направи. Интересна прогресия: от трима пазачи на двама телохранители и накрая при адвокат.

— Казвам се Уейлман – представи се мъжът от другата страна на бюрото. – Адвокат съм на господин Озмиян.

Пендъргаст наклони глава настрани.

— Казаха ми, че сте информирали… ъъъ… служителите на господин Озмиян, че като специален агент на ФБР, имате право да идвате и си отивате, когато ви скимне, и да разговаряте с когото имате настроение да го правите. Господин Пендъргаст, и двамата знаем, че това не е така. Сигурен съм, че господин Озмиян ще се радва да говори с вас, стига да носите съдебна заповед.

— Не нося.

— Съжалявам.

— Като се има предвид фактът, че разследвам смъртта на неговата дъщеря, човек би си помислил, че господин Озмиян няма да има търпение да подпомогне напредъка на разследването.

— Така е. Обаче, господин Пендъргаст, доколкото знам, вие вече сте разговаряли с господин Озмиян. Той се е съгласил да ви приеме за крайно болезнен разговор. Подпомогнал е допълнително вашето разследване, като е разпознал трупа на своята дъщеря – едно още по- болезнено начинание. В замяна на своето сътрудничество е получил за отплата пълна липса на напредък и шокиращо мълчание от страна на детективите. В резултат не вижда смисъл да се подлага на допълнителни болезнени разговори, особено след като не вярва, че вие или Нюйоркското полицейско управление сте способни да разрешите случая. Господин Озмиян вече ви е дал цялата възможна информация за своята дъщеря. Бих ви посъветвал да престанете да се ровите в нещо, което вече е минало. Вместо това да се посветите на разрешаването на случая.

— Случаите – поправи го Пендъргаст. – Общо четиринайсет души са мъртви.

— Господин Озмиян изобщо не го е грижа за останалите тринайсет, освен ако тяхната смърт не помогне за разкриването на убийството на неговата дъщеря.

Пендъргаст се облегна на креслото.

— Струва ми се, че на обществеността ще й е интересно да научи, че господин Озмиян отказва да сътрудничи на разследването.

Сега дойде ред на Уейлман да се облегне удобно, а по устните му заигра безкръвна усмивка.

— От години името на господин Озмиян е подхвърляно на обществеността в… да кажем, не много ласкателна светлина. – Адвокатът направи пауза. – Ще ви го кажа направо, затова ви моля да ми простите вулгарността: господин Озмиян пет пари не дава за онова, което мисли обществеността. В момента има само две грижи: да ръководи своята фирма и да накаже убиеца на своята дъщеря.

Когато Пендъргаст обмисли чутото, осъзна, че е вярно: подобно на цар Митридат, който взимал постепенно увеличаващи се дози отрова, докато накрая се оказал имунизиран срещу нейното действие, на Озмиян вече не му пукаше за неговото име. Заради това обичайният метод на агента от заплахи и изнудване нямаше да проработи.

Жалко.

Той обаче нямаше да се откаже току-така. Потупа се по предницата на сакото си, чийто вътрешен джоб беше празен, със самодоволно изражение.

— По случайност напоследък ФБР отбеляза доста значителен напредък, който искахме да споделим с господин Озмиян. Той не само ще го сметне за интересен, но може от своя страна да предостави информация, която ще ни помогне да продължим нататък. Засега тази информация е поверителна, затова не я споменах по-рано. По тази причина ще ви помоля да я запазите за себе си, когато сега помолите господин Озмиян да ме приеме.