Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Разбирам. – Д’Агоста продължи да си записва. – Значи сте я познавали добре в университета?

— Бяхме добри познати в училище и годините веднага след това.

Годините веднага след това. Чудесно.

— Господин Обайе, съзнавам, че за вас сега е трудно време, но трябва да ви помоля да бъдете колкото може по-откровен с нас. Опитваме се да разкрием поредица от убийства. Не само това на доктор Адейеми, но и още няколко. Всичко, което прочетох за доктор Адейеми беше до крайност хвалебствено. Хората направо я наричат светица.

— На практика в Нигерия я смятат за светица.

— И защо?

Обайе разтвори ръце, все едно причините бяха прекадено много, за да бъдат изброени.

— Всичко това е документирано. Тя стана най-младата губернаторка на щата Бенуе, където въведе множество мерки за намаляване на бедността и подобряване на образованието, преди накрая да се премести в Лагос. Зае се с основаването на клиники в Западна Африка за болни от ХИВ. В добавка едва ли не собственоръчно въведе голяма гама от образователни програми. Въпреки заплахите от насилие и без да я е грижа за собствената й безопасност, тя смело отправяше послание за мир към съседните страни. Нейните инициативи са спасили хиляди човешки животи.

— Звучи впечатляващо. – Д’Агоста продължаваше да драска в бележника си. – Обаче, господин Обайе, забелязал съм, че когато някой се издига особено бързо в живота, го прави, като тъпче краката на останалите. Надявам се, ще ме извините за въпроса, но дали доктор Адейеми не е постигнала своя успех за сметка на други?

Обайе се смръщи, сякаш не е разбрал въпроса.

— Моля?

— Била ли е готова да мине през трупове, за да постигне своите цели?

Обайе енергично заклати глава.

— Не, не. Разбира се, че не. Това не беше в нейния стил.

— А нещо в нейното минало? Семейството й? Чували ли сте слухове за тях? Нали разбирате, престъпления и други подобни простъпки. Например баща й да е спечелил богатството си чрез безскрупулни сделки?

— Баща й почина, когато тя беше на дванайсет. Не след дълго майка й влезе в манастир, а единственият й брат се записа в семинарията, за да стане свещеник. Уонзи сама намери пътя си в този свят и го направи честно.

— Да останеш сам толкова млад е трудно, независимо къде живееш. Дали не е търсила преки пътища, за да напредне? Вие като светски човек, господин Обайе, не смятате ли, че е възможно да е допълвала своите доходи чрез занимания, които се заплащат почасово?

По скръбното лице на Обайе се изписа първо изненада, а после обида.

— Не, лейтенант. Няма нищо такова. Честно казано, съм обезпокоен и шокиран от подобна насока на нашия разговор.

— Простете. – По-добре отстъпи малко . – Просто се опитвам да установя дали е имала врагове, които са й желали злото.

— Със сигурност имаше врагове. Разните джихадистки групировки бяха яростни противници на клиниките за болни от ХИВ, както и на нейните усилия да осигури образование на жените. Струва ми се, че това е следата, по която трябва да поемете.

— Доктор Адейеми беше ли омъжена?

— Не.

— Има ли мъже или може би жени, с които е имала връзка? Имам предвид интимни отношения.

Обайе отговори с едно безапелационно:

— Не.

На Д’Агоста не му отне много време да запише този отговор, но въпреки това разигра записването на допълнителни многословни бележки. Най-накрая вдигна поглед от бележника.

— Казахте, че сте познавали посланичката по време на следването ви и след това.

Обайе кимна рязко.

— Да, за известно време.

— Отново простете моята прямота, но сме тук, за да задаваме трудните въпроси. През това време чули ли сте клюки по неин адрес, нещо, което може да й се отрази лошо?

Когато чу това, Обайе се изправи.

— Не, и отново искам да кажа, че съм удивен от насоката на вашите въпроси. Дойдохте при мен с очевидното желание да опетните доброто й име. Лейтенант, позволете да ви кажа, че нейното добро име е безукорно и никъде няма да намерите нещо, което да ви позволи да стигнете до друго заключение. Не зная какво се крие зад вашия кръстоносен поход, но аз повече няма да участвам в него. Тази среща приключи. А сега, сър, моля да напуснете кабинета ми и сградата на представителството.

Отново на улицата, Д’Агоста гневно пъхна бележника си в джоба на палтото.

— Трябваше да очаквам това – изръмжа той. – Шибано разкрасяване. Превръщат госпожата в мъченица. – Той поклати глава. – Административен асистент. Боже мили!