Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Това са глупости. Няма начин да издържи.

— Напротив, ще издържи. Както можете да си представите, нашата фирма разполага с множество чудесни програми и с тях беше организирана елегантна електронна кражба, чиито следи водят до вас. Разполагате с една седмица да публикувате положителна история за Грейс Озмиян. Дори ще ви снабдим с досие, за да улесним вашата работа. Ако го направите и обещаете никога повече да не пишете за нея, ще върнем парите обратно в сметката и ще изтрием електронните следи.

— А ако не го направя? – попита Хариман със сподавен глас.

— Тогава просто ще оставим парите там, където са сега. Скоро ще забележат, че ги няма. Тогава едно достатъчно проницателно разследване ще открие следата и собственика на тази офшорна сметка. Разбира се, ако разследването изпита някакви трудности, ние с радост ще му помогнем анонимно.

— Това… – Хариман замълча, за да успее да си поеме дъх. – Това е изнудване.

— А вие нямате нужните познания и средства, за да се противопоставите. Часовникът тиктака. Липсата на парите може да бъде забелязана всеки момент, така че побързайте.

Озмиян се размърда на стола.

— Както каза госпожица Алвес-Веторето, всичко е много просто. Единственото, което трябва да направите, е да се съгласите с нашите две условия. Нито едно от тях не би ви затруднило. Ако го направите, всички ще бъдем доволни и никой няма да влезе в затвора.

На Хариман му беше трудно да повярва какво чува. Преди пет минути той беше миропомазаният репортер. А сега му бяха скроили номер, за да го представят като човек, присвоил незаконно пари, и то на гърба на починалата си приятелка! Докато седеше там неспособен да помръдне, в съзнанието му минаха дузина сценарии, но нито един не беше хубав. Тръпки разтърсиха цялото му тяло, когато осъзна, че няма избор.

Затова кимна безмълвно.

— Чудесно – каза Озмиян, чието лице продължаваше да бъде безизразно. – Госпожица Алвес-Веторето ще ви даде досието за статията, посветена на Грейс.

Жената, седнала до Хариман, отново бръкна в чантата, извади лист и му го подаде.

— С това нашата работа приключи – обяви Озмиян, стана и се върна зад писалището. – Госпожице Алвес-Веторето, бихте ли изпратили господин Хариман до асансьора?

Два часа по-късно Хариман продължаваше да лежи на дивана във всекидневната, където се беше проснал и не беше ставал, откакто се върна от небостъргача на „Дигитален потоп“, и провери онлайн сметката, която се оказа наистина празна. Чудесната му кариера висеше на косъм, жертва на хлъзгаво и отвратително изнудване. Прекрасната му теория също бе разрушена. От двата проблема първият беше по-гаден. Колкото и да го беше яд, че може да изгуби историята на живота си, толкова повече ненавиждаше мисълта за позора – срама и безчестието, защото всички ще повярват, че е присвоил парите от фонда на своята собствена починала приятелка. Това унижение и скандалът бяха по- лоши от суровата присъда, която сигурно щяха да му наложат да излежи.

Какво можеше да направи? Как да съчини историята за Грейс Озмиян, за която настояваше нейният баща, как да обясни внезапната смяна на гледната си точка и да направи така, че да изглежда правдоподобна?

Може би трябваше да напише есе, изброявайки хубавите неща в нейния живот, като се опита да го представи като опит за установяване на похвално равновесие след всичко лошо, публикувано за нея. Като изтъкне моралната аксиома, че дори у най-големите злодеи може да се открие нещо добро. Обаче това нямаше да се хареса на главния редактор на „Поуст“ – вестник, който толкова обичаше своите злодеи. Вероятно нямаше да успее да прокара статията през своя началник. А мисълта, че се поддава на изнудването, го караше да се чувства отвратително. Цялото му същество се противеше на необходимостта да отстъпи пред това арогантно копеле милиардера.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече Брайс Хариман, новоизлюпената знаменитост, любимецът на вестниците и телевизиите, започна да се самоуспокоява. Озмиян беше казал: вулгарни лъжи, очерняне на името . Е, за играта са нужни двама души. Изнудването от страна на Озмиян може само по себе си да се превърне в история. Той, Хариман, разполагаше с цялата мощ на „Поуст“ зад гърба си: от Пол Петовски, та чак да Бийвъртън. Нещо повече – той разполагаше с подкрепата на самите нюйоркчани.

Нямаше да изяде тези лайна. Осъзна, че е време да порови още. Този път за Антон Озмиян. Хариман незабавно изпита увереност, че ще изрови достатъчно мръсотия от миналото на Озмиян, за да обърне нещата в своя полза и да неутрализира изнудваческата му схема. И кой знае? Тази нова история може би щеше да отвлече вниманието от проблемите с мъртвата светица от Обединените нации.