Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

В този момент той видя нещо, което прониза с ужас сърцето му.

Гледка, която нямаше да забрави, докато е жив. Там лежеше по гръб трупът на доктор Уонзи Адейеми. Знаеше, че е нейният, заради лесно различимата рокля китенге. Но главата й липсваше. Двама от нейните телохранители, които вероятно я бяха прикривали, също лежаха мъртви до нея.

На мястото на клането се лееше кръв и когато хората около трупа й осъзнаха пълния размер на случилото се, се понесоха скръбни викове и ридания, а охранителите й се оглеждаха объркани и яростни и в търсене на убиеца се щураха насам–натам. През това време полицаите мобилизираха, организираха, насочваха, викаха и започнаха да разчистват тълпата ужасени хора.

Вторачен във фоайето с разсейващия се черен пушек, заслушан във виковете на уплашените хора, докато фигури с каски на главите тичаха напред–назад в сумрака и с мегафоните си упътваха в една или друга посока, в плътната маса от просветващи сигнални лампи и виещи сирени отвън – Атия се почувства така, сякаш се е спуснал в пъкъла.

Брайс Хариман започна дългото изкачване на небостъргача на „Дигитален потоп“ в стъкления асансьор и наблюдаваше как фоайето се смалява в петънце далече под него. Антон Озмиян лично беше поискал среща и това бе достатъчно да събуди силно любопитство у Хариман, но в момента имаше и други неща на главата си.

Първото и най-важното беше убийството на доктор Уонзи Адейеми. След вчерашното интервю за „Америка тази сутрин“ той се беше превърнал в градска знаменитост, а всичките му предсказания се приемаха като божия истина. Усещането беше прекрасно и шеметно. Ала това последно убийство, макар и много трагично, беше удар под пояса за него. Въпреки че досега не бяха известни подробностите, обезглавяването и особено изборът на жертвата сякаш нямаха нищо общо с по-раншните престъпления. И точно в това беше проблемът. Хариман осъзнаваше, че контролът му върху историята за Ловеца на глави зависи от отстояването на неговата теория. Главният редактор вече три пъти му се обажда, за да пита дали е успял да изрови нещо злепоставящо.

Мръсотията . Нуждаеше се точно от това – мръсотията, скелетите в килера на тази светица, тази нова Майка Тереза, която току-що беше спечелила Нобелова награда. Няма начин да няма някакви тайни, разсъждаваше той – нищо друго не беше логично. И така, в часовете след новината за смъртта на Адейеми той беше започнал отчаяно издирване на това злепоставящо, но добре скрито минало. Започна да рови дълбоко в произхода й, говори с всеки, за когото научи, че знае нещо за нея, притискаше хората, настоявайки да признаят онова, което беше сигурен, че крият. Докато вършеше това, осъзнавайки, че си причинява голяма беля, разбираше ясно, че ако не успее да изрови нищо срещу жената, неговата теория, неговата надеждност и властта му над историята ще бъдат изложени на опасност.

По средата на цялото това трескаво издирване получи загадъчна бележка от Озмиян, в която предприемачът го молеше да се отбие в неговия офис този следобед в три. „Разполагам с важна информация, свързана с усилията, които полагате“, пишеше вътре, но нищо повече.

Хариман знаеше много добре, че Озмиян се ползва с името на безскрупулен предприемач. Вероятно се беше ядосал, че е взел интервю от бившата му съпруга Изолда и със сигурност беше гневен за всички неприятни неща, свързани с дъщеря му, които Хариман беше публикувал в „Поуст“. И преди се беше оправял с ядосани хора.

Очакваше, че срещата с Озмиян ще е същата: дълго състезание по надвикване. Колкото повече, толкова по-добре: всичко щеше да бъде записано. Повечето хора не осъзнаваха, че когато си имат работа с пресата, често в гнева си правят възмутителни, но страхотни за цитиране изказвания. От друга страна обаче, Озмиян твърдеше, че „има важна информация“ – може би свързана с проучванията на Брайс за тъмното минало на Адейеми. Не смееше да пропусне възможността да се сдобие с нея.

Излезе от асансьора, чиито врати се отвориха на последния етаж на небостъргача на „Дигитален потоп“, каза името си на секретарката и позволи да бъде поведен от някакъв хипстър през редица от просторни помещения, докато накрая не се озова пред двойна масивна порта от бреза, в едното крило на която имаше вградена малка врата.

Хипстърът почука. От другата страна се чу: Влез . Вратата се отвори и Хариман влезе, а хипстърът се оттегли заднешком, както хората правеха в присъствието на монарх, и затвори вратата зад гърба си.