Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Хариман се озова в тежко декориран ъглов кабинет с прекрасна гледка към „Батъри“ и Световния търговски център 1. Във фигурата, която седеше зад огромно, прилично на гробница писалище от черен гранит, той разпозна тънките, аскетични черти на Антон Озмиян. Мъжът отвърна безизразно на погледа му с почти непремигващи като на ястреб очи.

Пред писалището бяха сложени няколко стола. На един от тях седеше някаква жена. Не приличаше на част от корпоративния свят, защото беше облечена малко по-небрежно, макар и стилно, и Брайс се запита какво ли прави в кабинета на Озмиян. Приятелка? Ала леката усмивка, която играеше около устните й, внушаваше нещо друго.

Озмиян посочи с ръка един от столовете и Хариман седна на него.

Помещението потъна в тишина, докато двамата не отместваха очи от него по начин, който стана крайно смущаващ. Когато стана ясно, че никой от тях няма намерение да заговори, Хариман го направи.

— Господин Озмиян – започна той, – получих вашата бележка и разбрах, че имате информация, свързана с настоящото ми проучване…

— Настоящото ви проучване – прекъсна го Озмиян. Гласът му беше равен и безизразен като очите му. – Да не губим време. Вашето настоящо разследване подложи дъщеря ми на най-гнусните клевети. Не само това, но опетнихте нейния характер така, че тя не може да се защити от гроба. Затова аз ще я защитавам.

Хариман беше очаквал да чуе нещо подобно, но в малко по-сдържана разновидност.

— Господин Озмиян, аз описах фактите. Нищо повече.

— Фактите трябва да бъдат описвани по справедлив и безпристрастен начин – отговори Озмиян. – Обявихте дъщеря ми за човек „без социална стойност“ и заявихте, че „светът ще бъде по-добро място, ако тя е мъртва“. Това не е описание на фактите, а очерняне на доброто име.

Хариман точно се готвеше да отговори, когато предприемачът неочаквано скочи на крака, заобиколи писалището и седна на стола до него, притискайки го в сандвич между себе си и жената.

— Господин Хариман, лаская се да мисля за себе си като за разумен човек – продължи Озмиян. – Ако гарантирате, че няма да кажете или напишете и дума срещу моята дъщеря и че ще драснете нещо положително в нейна памет, за да смекчите нанесената от вас вреда – няма да говорим повече по въпроса. Дори няма да искам да опровергаете пряко вулгарните лъжи, които вече внушихте.

Това беше изненадващо меко, макар Брайс да се беше обидил от загатването, че може да му бъде повлияно по този начин.

— Съжалявам, но трябва да съобщавам новините такива, каквито ги виждам, и не мога да се съобразявам с фаворити, чиито чувства са наранени. Зная, че няма да ви е приятно да го чуете, но не написах за покойната ви дъщеря нищо, което да не е вярно.

Настъпи кратко мълчание.

— Разбирам – каза Озмиян. – В такъв случай, нека ви представя моята колежка госпожица Алвес-Веторето. Тя ще ви обясни какво ще се случи, ако отпечатате още една дума, само една думичка, която клевети моята дъщеря.

Озмиян се облегна, а жената, чието име така и не разбра добре, се наклони напред.

— Господин Хариман – заговори тя с тих, почти копринен глас, – разбрах, че сте основателят и движещата сила на фондацията „Шанън Кроа“, благотворителна организация, кръстена на вашата покойна приятелка, починала от рак на матката. – Тя имаше слаб акцент, труден за определяне, което придаваше на думите й допълнително въздействие.

Хариман кимна.

— Разбрах още, че фондацията с помощта на „Поуст“ е била доста успешна, събирайки няколко милиона долара, и че вие сте в нейния управителен съвет.

— Точно така. – Хариман нямаше никаква представа накъде бие.

— Вчера фондацията имаше малко над един милион в своята сметка – впрочем разплащателна сметка, чийто титуляр сте вие.

— И какво от това?

— А днес сметката е празна. – Жената се облегна на стола.

Хариман примигна изненадано.

— Какво…

— Сам можете да проверите. Много просто: всички пари от сметката на фондацията са прехвърлени в офшорна банкова сметка на Кайманите. Открита от вас с вашите подписи и записи от охранителни камери, които могат да потвърдят присъствието ви там, както и от показания на банкови чиновници.

— Никога не съм ходил на Каймановите острови!

— Разбира се, че сте ходили. За вас беше създадена красива електронна следа: полети, номера на паспорта ви.

— Кой ще повярва това?

Жената продължи търпеливо.

— Всички пари са прехвърлени от сметката на фондацията във вашата офшорна сметка. Ето квитанцията за трансакцията. – Тя бръкна в тънка чанта от крокодилска кожа на съседната масичка, извади лист хартия и го задържа пред Хариман няколко секунди, преди да го върне на мястото му.